Демокрацията (от гръцки: δημοκρατία, „народовластие“) е форма на управление, при която държавната власт произтича от народа чрез консенсус (консенсусна демокрация), чрез провеждане на референдуми (пряка демокрация) или избрани представители (представителна демокрация).[1][2] Под народ в горната дефиниция се имат предвид по-скоро „гражданите“ (защото гражданство в Древна Гърция например притежава само част от народа). Така, дефиницията на демокрация допуска различни интерпретации, както по отношение на смисъла на понятието „народовластие“, така и по отношение на неговото практическо приложение – както ясно се вижда от огромното многообразие на политически системи, които изявяват претенцията да бъдат демократични. Съществуват различни дефиниции за конкретното съдържание на демокрацията, но още от Античността се смята, че равенството и свободата са нейни съществени характеристики. Проява на тези принципи са равенството на всички граждани пред закона и равният достъп до властта. Така при представителната демокрация всички гласове имат еднаква тежест, не се ограничава възможността на гражданите да станат представители, а свободата на гражданите се осигурява чрез законово утвърдени права и свободи.[5][6] Българската конституция в своя Чл. 65. ограничава правото на българските граждани, притежаващи и второ гражданство, да бъдат народни представители (освен ако не са пребивавали поне 18 месеца в страната преди изборите). Демократичните системи обикновено съдържат вътрешни механизми като разделението на властите, които предотвратяват неравномерното разпределение на властта и потенциалното нарушаване на демократичните принципи от отделни институции.
История Античност Първите държавни образувания, за които се предполага, че имат демократично устройство, са ранните шумерски градове държави.[10] Подобна протодемокрация съществува за известно време и при мидийците през VI век пр.н.е. преди Дарий I да обяви, че най-добрата монархия е по-добра от най-добрата демокрация и най-добрата олигархия.[11] Други общности, които може би имат демократично управление, са индийските сангха и гана, които съществуват от VI век пр.н.е., а в някои региони оцеляват до IV век. Данните за тях са оскъдни, но Диодор също говори за съществуването на демократични държави в Индия. В същото време съвременните изследователи отбелязват, че по времето на Диодор думата „демокрация“ може да се използва за всяка самостоятелна държава, независимо от нейната форма на управление. Неравенството между членовете на индийските касти кара много учени да се съмняват, че устройството на гана и сангха е сравнимо със съвременните схващания за демокрация. Речта на Перикъл (Perikles hält die Leichenrede) от Филип Фолц (1852). Понятието „демокрация“ се появява за пръв път в древногръцката политическа и философска литература. През IV век пр.н.е. Платон противопоставя демокрацията, „управление на управляваните“, с алтернативните системи – монархия (управление на един човек), олигархия (управление на малка група хора) и тимокрация (управление на хората, притежаващи собственост).[12] Класическата древногръцка демокрация в града държава Древна Атина днес е смятана от мнозина за пряка демокрация. В действителност освен общото събрание на гражданите, което взима определени решения, в Атина има и правителствени и съдебни постове, които се заемат от граждани, първоначално избирани чрез хвърляне на жребий. Самото право на участие в политическия живот е ограничено – гражданството е наследствено и ограничено до мъжете, служили в армията. Смята се, че от 250 хиляди жители на града в класическия период, едва 30 хиляди са имали граждански права, а от тях около 5 хиляди редовно са участвали в общите събрания. Повечето държавни постове са определяни с хвърляне на жребий, като само военачалниците и няколко други служители са избирани с гласуване.
Въпреки че Римската република допринася значително за някои аспекти на демокрацията, в Рим също само ограничено малцинство от жителите имат политически права. Често явление са и изборните манипулации чрез промяна в границите на избирателните райони, като на практика много често висшите постове, включително тези на членовете на Сената, се заемат от представители на няколко фамилии.[14] Средновековие През Средновековието съществуват различни системи, които включват избори или събрания, макар че често право на участие има само малка част от населението – например Жечпосполита (10% от населението), Алтинга в Исландия, Льогтинга на Фарьорските острови, някои средновековни италиански градове държави като Флоренция и Венеция, системата на туата в ранносредновековна Ирландия, Вечето в Новгородската и Псковската републики на средновековна Русия, скандинавските тингове, съсловните избори в Тирол и Швейцария, както и автономният търговски град Сакаи през XVI век в Япония. Участието често се ограничава само до това малцинство, което може да бъде по-скоро класифицирано като олигархия. Повечето региони в средновековна Европа се управляват от църквата или феодални владетели. Курукан Фуга претендира да е конституцията на империята Мали (държава, просъществувала от средата на XIII век до 1645 г.). Тя е създадена от събрание на първенците, след битката при Крина, с цел да се установи управлението на новата империя. За първи път е спомената в книгата на Джибрил Тамсир Ниане, „Сундиата“.[15] Курукан Фуга разделя новата империя на управляващи кланове (наследствени), които са представени на голямо събрание, наречено Гбара. Все пак, този ранен опит за конституция поставя Мали по-близо до конституционна монархия, отколкото до демократична република. Малко по-близо до модерните демокрации са казашките републики в Украйна през XVI – XVII век: Хетманщината и Запорожка Сеч. Най-високият пост, хетманът, се избира от представители от областите на страната. Поради това, че тези съюзи са силно военизирани, право да участват в избора на хетман до голяма степен имат само тези казаци, които служат в казашките отряди. С течение на времето това право е ограничено до по-високите нива във военната йерархия. Магна Харта, 1215 г., Англия Причините за създаването на Парламента на Англия са ограниченията на правата на кралете, записани в Магна Харта, която изрично защитава определени права на поданиците, без значение дали са свободни или роби, и безусловно подкрепя това, което става основата на английския Хабеас корпус, защитавайки личната свобода срещу незаконно лишаване от свобода и правото на обжалване. Парламентът на Дьо Монфор от 1265 г. е първия изборен парламент в Англия. Само малка част от народа обаче има право да гласува; парламентът се избира от едва няколко процента от населението (до 1780 г. – по-малко от 3%[16]), а правото да бъде свикван е на монарха (обикновено когато се нуждае от пари). Силата на парламента постепенно нараства през следващите векове. След Славната революция от 1688 г., на следващата година е приет Закон за правата, с който са кодифицирани определени права.[16] Избирателните права бавно се увеличават и парламентът постепенно придобива все по-голяма власт, превръщайки монарха до голяма степен във фигурант.
С увеличаването на избирателните права, те също така се разпределят по-равномерно – много от така наречените „гнили местенца“ (обезлюдени или с малък брой население села в Англия), които имат право на избор на член в парламента, са премахнати със Закона за изборната реформа от 1832 г.. В Северна Америка, английските пуритани, които започват да пристигат на континента от 1620 г., установяват колонии в Нова Англия, чието управление е демократично и допринася за последвалото демократично развитие на Съединените щати.[18] Племенните общества като бушмените, които обикновено наброяват 20 – 50 души, често не се нуждаят от водачи и взимат решения, базирани на консенсус измежду мнозинството. В Меланезия животновъдните селски общности традиционно са егалитарни и нямат нужда от твърда, авторитарна йерархия. Въпреки че един човек може да придобие известно влияние, задължително условие за това влияние е продължаването на демонстрацията на лидерски умения, а и то зависи от желанието на общността. От всеки човек се очаква да участва в общите задължения, както и има правото да участва в общите решения. Като цяло, силният социален натиск насърчава съответствията и обезкуражава индивидуализма.[19] XVIII – XIX век Установяването на всеобщо избирателно право за мъжете във Франция през 1848 г. е крайъгълен камък в историята на демокрацията. Първата държава в съвременната история, която приема демократична конституция през 1755 г., е краткотрайно просъществувалата Корсиканска република. Тази конституция е първата, основана на принципите на Просвещението и дори дава избирателни права на жените – нещо, което е гарантирано от други демокрации едва през XX век. През 1789 г. революционна Франция приема Декларация за правата на човека и гражданина и, макар и краткотраен, Народният конвент е избран през 1792 г. от всички мъже.[20] Всеобщото избирателно право за мъжете е окончателно установено във Франция през 1848 г., в навечерието на последвалата през същата година революция.[21] През 1848 г. в Европа избухват революции и на други места, причинени от сблъсъка на монарсите с масовите искания за либерални конституции и по-демократично управление.[22] Броят на страните между 1800 – 2018 г. с 8 или повече по ска̀лата Polity5. Макар че не е описан като демокрация от бащите основатели, създателите на Съединените щати също споделят решимостта да установят американския експеримент на принципите на свобода и равенство.[23] Конституцията на САЩ, приета през 1788 г., предвижда изборно правителство и защита на гражданските права и свободи за някои граждани. В колониалния период преди 1776 г. и известно време след това често само възрастните бели собственици на имоти имат право да гласуват. Робите африканци, по-голямата част от свободните чернокожи и повечето жени нямат това право. Отвъд Американската граница, демокрацията се превръща в начин на живот, с широко разпространено социално, икономическо и политическо равенство.[24] Въпреки това робството остава социална и икономическа институция, особено в единадесет щати на американския Юг, и са създадени различни организации, които се застъпват за преселването на чернокожите от Съединените щати до места, където ще имат по-голяма свобода и равенство.[25] През 1820-те и 1830-те години Американското колонизаторско дружество е главното средство за прокарване на предложенията чернокожите американци да се върнат на свобода в Африка, и през 1821 г. то основава колония в Либерия, подпомагайки хиляди бивши афроамерикански роби и свободни чернокожи да се завърнат от САЩ.[25] До 1840 г. почти всички имуществени ограничения отпадат и повечето възрастни бели граждани добиват правото да гласуват, а избирателната активност е средно 60 – 80% в честите избори за местни, щатски и национални длъжностни лица. Системата постепенно се развива от Джеферсънова демокрация към Джаксънова демокрация и по-нататък. В преброяването от 1860 г., робското население в САЩ е нараснало до четири милиона души[26] и по времето на възстановяването на САЩ след Гражданската война (края на 1860-те), освободените роби стават граждани (в случая на мъже) с право на глас. Пълни избирателни права на гражданите са осигурени едва след като Движението за граждански права на афроамериканците (1955 – 1968 г.) прокарва в Конгреса на Съединените щати Закона за правото на гласуване от 1965 г..[27][28] Нова Зеландия дава избирателни права на мъжете маори през 1867 г., белите – през 1879 г., и на жените – през 1893 г., като по този начин става първата голяма нация, постигнала всеобщо избирателно право.[29] В индекса за свободата по света, през 1893 г. държавата е поставена като единствената свободна страна.[30] Колониите в Австралия стават демократични в средата на XIX век, а Южна Австралия въвежда избирателно право на жените през 1894 г.[31] XX – XXI век Преходите от XX век към либерална демокрация се характеризират с последователни „вълни на демокрацията“, настъпващи в резултат на различни събития – войни, революции, деколонизация, религиозни и икономически обстоятелства. Първата световна война и разпадането на Османската и Австро-Унгарската империи довеждат до създаването на нови нации в Европа – повечето от тях поне номинално демократични. През 1920-те години демокрацията процъфтява, но Голямата депресия донася разочарование в повечето от страните от Европа, Латинска Америка и Азия, които се обръщат към диктатори или авторитарни личности. Фашизъм и диктаторски режими се развиват в Нацистка Германия, Италия, Испания и Португалия, а различни други недемократични режими – в Прибалтика, Балканите, Бразилия, Куба, Китай, Япония и други държави.[32] Графика, показваща развитието на броя на страните в различните категории в изследванията на Фрийдъм хаус за периода 1973 – 2013 г. свободните частично свободните не свободните Втората световна война обръща тази тенденция в Западна Европа. Демократизацията на американския, британския и френския сектор на окупирана Германия,[33] Австрия, Италия, и окупирана Япония служи като модел за по-късната теория за смяна на режимите. Въпреки това по-голямата част от Източна Европа, включително съветския сектор на Германия (Германската демократична република) попадат в недемократичния Съветски блок. Войната е последвана от деколонизация, и отново повечето от новите независими държави номинално имат демократични конституции. Постигналата независимост Индия продължава да бъде най-голямата демокрация в света.[34] До 1960 г., по-голямата част от държавите са номинално демокрации, макар че по-голямата част от населението по света живее в страни, които провеждат фиктивни избори (особено в комунистическите държави и бившите колонии). Индекс на демокрацията на Economist Intelligence Unit, публикуван през декември 2019 г. Най-бледосините страни имат оценка над 9 от 10 възможни (Норвегия е най-демократичната страна с оценка 9.80), докато страните в черно имат под 3 (Северна Корея е най-недемократичната страна с оценка 1.08). Последващата вълна на демократични промени допринася за настъпването на истинска либерална демокрация за много народи. Испания, Португалия и няколко военни диктатури в Южна Америка се връщат към гражданско управление в края на 1970-те и началото на 1980-те години (Аржентина през 1983 г., Боливия и Уругвай през 1984 г., Бразилия през 1985 г. и Чили в началото на 1990 г.). От средата до края на 1980-те години, това е съпроводено с подобни процеси в държави в Източна и Южна Азия. Икономическите проблеми през 1980-те години, заедно с възмущението от комунистическото управление, допринасят за разпадането на Съветския съюз, свързания с това край на Студената война, и демократизацията и либерализацията на страните от бившия Източен блок. Някои изследователи смятат, че съвременна Русия не е истинска демокрация, а представлява форма на диктатура.[35] Тенденциите за либерализация се разпространяват в някои страни от Африка през 1990-те години, най-вече в Южна Африка. Някои от последните примери за опити за либерални промени са индонезийската революция от 1998 г., Революцията на багерите в Югославия, Революция на розите в Грузия, Оранжевата революция в Украйна, Революцията на кедрите в Ливан, революцията на лалетата в Киргизстан и революцията в Тунис. Според „Фрийдъм хаус“ през 2007 г. в света има 123 изборни демокрации (40 през 1972 г.).[36] Според Световния форум за демокрация, изборните демокрации са 120 от съществуващите 192 страни и представляват 58,2% от населението на света. В същото време либералните демокрации, т.е. страните които „Фрийдъм хаус“ счита, че са свободни и зачитат основните човешки права и върховенството на закона, са 85 на брой и представляват 38% от световното население.[37] Етимология и употреба Думата „демокрация“ произлиза от древногръцки език: „δημοκρατία“ – „δήμος“ – демос означава „народ“, а „κράτος“ – кратос означава сила, власт: буквалното значение на думата „демокрация“ е „народовластие“. Терминът също така понякога се използва като мерило за степента на влияние на народа върху собственото им управление. Управление на мнозинството В зависимост от конкретното приложение принципът на демокрацията може да се окаже инструмент за управление на мнозинството над малцинството. Затова някои форми на демокрацията предполагат управление на мнозинството при пълноправие на малцинствата („majority rule with minority rights“ на английски език). Основният принцип, според който се реализира пълноправието е, че влиянието върху вземането на решението трябва да бъде правопропорционално на ефекта от решението върху личността. По този начин, без да противоречи на принципа на демокрацията, малцинството може да вземе решение, което да противоречи на това на мнозинството, стига да е достатъчно пряко засегнато от него. Видове В днешно време могат да бъдат наблюдавани две форми на демокрация: мажоритарна и пропорционална. За разлика от първоизточника на понятието – атинската пряка демокрация, в сегашните варианти на системата (представителна демокрация) хората избират политици, които да представляват интересите им. В последно време възниква друга форма – спонтанната демокрация. Демократични държави Като форма на държавно устройство, при демокрацията обикновените граждани могат да участват пряко във вземането на решения (за разлика от монархията или диктатурата). В днешно време почти всички държави претендират да бъдат демократични. Понякога демокрацията е формата на управление, макар официално страната да се ръководи по друг начин. Пример е Канада, която е монархия, но практически се управлява от демократично избран парламент. Демокрацията като форма на управление на държавно ниво се практикува в две разновидности: Пряка – извършва се чрез референдум или плебисцит (пряко гласуване). Примери за такава демокрация са Швейцария, много законодателни инициативи на Калифорния и някои градове държави. Представителна – гласоподавателят избира свои представители, които се събират в законодателни и/или изпълнителни органи. Там те могат да извършват функции, за които гласоподавателят не ги е натоварил директно: участие в специални комисии, подготовка на проектозакони и гласуване на закони; но по собствена преценка в съгласие със собствената им съвест. Представителната демокрация най-общо се дели на два вида според типа на държавно устройство: Република – с концентрирана власт в избираеми институции: парламентарна република – парламентът и институциите на властта имат ясно разделение на властта с механизми за междуинситуционен контрол, но правителството се крепи на парламентарна коалиция или мнозинство, излъчващо правителство. Има ясно разграничение между шеф на правителството (Министър-председател) и държавен глава (Президент). президентска република – правителството се оглавява от президент, който може да се избира директно или от специални органи (напр. електоралната колегия на САЩ. Това правителство има мандат и не може да се разпусне дори и президентът да бъде отзован (напр. Ричард Никсън), при който случай неговият приемник продължава управлението на страната (напр. Джералд Форд). и Парламентарна (конституционна) монархия – успоредно с органите установени чрез гласуване от населението, страната се оглавява от наследствен монарх, който може да има декоративна или по-активна роля според конституционните дадености. Демокрацията в България Демокрацията в България започва на 14 април 1876 г. с Оборищенското събрание, свикано по решение на Гюргевския революционен комитет, за да се уточнят въпросите, свързани с хода на подготовката на Априлското въстание.[38][39][40] Демокрацията в съвременна България Демокрацията в съвременна България започва след Ноемврийския пленум на ЦК на БКП, с парламентарните избори през 1990 г. за VII велико народно събрание. Това са първите многопартийни избори в страната след премахването на еднопартийния режим, който е част от установената през втората половина на XX век тоталитарна и недемократична система на управление. На 12 юли 1991 г. VII велико народно събрание приема действащата Конституция на Република България. Според нея България е парламентарна република, с независими изпълнителна, законодателна и съдебна власти. Критики Милтън Фридман Икономисти като Милтън Фридман силно критикуват ефективността на демокрацията. Те се основават на предпоставката за нерационалния избирател. Техният аргумент е, че избирателите са крайно неинформирани по много политически въпроси, особено отнасящи се до икономиката, и в същото време имат силни предубеждения по малкото въпроси, по които имат познания. Италианските философи от XX век Вилфредо Парето и Гаетано Моска (независимо един от друг) твърдят, че демокрацията е илюзорна и служи само за да прикрие реалността на управлението на елитите. Те твърдят, че елитаристката олигархия е неотменимо правило на човешката природа, което се дължи до голяма степен на апатията и разделението на масите (за разлика от устройството, инициативата и единство на елитите), както и че демократичните институции не правят нищо повече от смяна в упражняването на властта – от потисничество към манипулация.
В последно време демокрацията е критикувана за това, че не предлага достатъчно политическа стабилност. Тъй като правителствата се избират и сменят често, то има и чести промени в политиката на демократични страни, както на местно, така и на международно ниво. Дори ако една политическа партия се задържи на власт, протестиращата опозиция и острата критика в средствата за масова информация често са достатъчни, за да доведат до внезапна и неочаквана политическа промяна. Честите промени в политиката по отношение на бизнеса и имиграцията са способни да възпрат инвестициите и по този начин да възпрепятстват икономическия растеж. Поради тази причина много хора излагат идеята, че демокрацията е нежелателна за развиваща се страна, в която икономическият растеж и намаляването на бедността са основен приоритетНикой не е роден добър гражданин и никоя нация не е родена демократична. По-скоро и двете са процеси, които продължават да се развиват във времето. Младите хора трябва да бъдат ангажирани още от раждането си. Кофи Анан Какво е демокрация? „На народа, от народа, за народа“ Ейбрахам Линкълн Думата демокрация произлиза от гръцките думи “demos”, която означава народ, и “kratos”, която означава власт; и така демокрацията може да бъде определена като „власт на народа“: начин на управление, който зависи от волята на народа. Съществуват толкова много различни модели демократично управление по света, че понякога е по-лесно да разберем идеята за демокрация по отношение на това, което тя определено не е. Следователно, демокрацията не е автокрация или диктатура, при което управлява само един човек; тя не е олигархия, при която управлява малък сегмент от обществото. За да се разбере правилно, демокрацията дори не трябва да бъде „управление на мнозинството“, ако това означава, че интересите на малцинствата са напълно пренебрегнати.
Поне в теорията, демокрацията означава управление от името на всички хора, според тяхната „воля“. Въпрос: Ако демокрацията означава управление на народа, съществуват ли по света истински демокрации? Защо демокрация? Идеята за демокрацията извлича своята морална сила – и популярна привлекателна сила – от два основни принципа: 1. Индивидуалната автономия: Идеята, че никой не трябва да бъде подвластен на правила, наложени от други. Хората трябва да могат да контролират своя собствен живот (в границите на разумното) 2. Равенство: Идеята, че всички трябва да притежават еднаква възможност за оказване на влияние върху решенията, които засягат хората в обществото. Тези принципи се харесват интуитивно на всички и помагат да се обясни защо демокрацията е така популярна. Разбира се, ние вярваме, че би било справедливо да имаме шанс да определяме общите правила, колкото имат и всички останали! Проблемите възникват, когато решим да приложим двата принципа в практиката, защото се нуждаем от механизъм, чрез който да решим как да преодоляваме конфронтиращи се възгледи. Тъй като предлага един прост механизъм, демокрацията е склонна да бъде „господство на мнозинството“; но доминиращо на мнозинството може да означава, че интересите на някои хора никога не са представени. По-оригинален начин за представяне на интересите на всички е да се използва процедурата за взимане на решения с консенсус, където целта е да се намерят общи точки на интерес. Въпрос: Какви са предимствата и недостатъците на взимането на консенсусни решения, в сравнение с доминиращо на мнозинството? Как се взимат решенията във вашата младежка група? Развитието на демокрацията Древна история На древните гърци се приписва създаването на съвсем първата демокрация, въпреки че почти винаги със сигурност има по-ранни примери за примитивна демокрация в други части на света. Гръцкият модел е въведен през V в.пр.н.е. в град Атина. Сред море от автокрации и олигархии, които са били обичайните форми на управление по това време, изпъква атинската демокрация. Но сравнена с това, което разбираме под демокрация днес, атинският модел има две основни различия: 1. Техният модел е форма на пряка демокрация – с други думи, вместо да се избират представители, които да управляват от името на хората, самите „хора“ са се срещали, обсъждали са въпроси, свързани с управлението, а след това са изпълнявали политиката. Демокрацията не е закона на мнозинството, а защитата на малцинството. Албер Камю 2. Тази система отчасти е била възможна, защото „хората“ са били много ограничена категория. Тези, които са могли да участват директно, са съвсем малка част от населението, тъй като децата, робите, чужденците и разбира се децата, са били изключени. Броят на хората които са участвали все пак е далеч по-голям от броят на хората при съвременната демокрация: вероятно 50,000 мъже са били ангажирани директно с политиката, а населението е било около 300,000 души. Въпрос: Какви са предимствата и недостатъците на пряката демокрация? Демокрацията в модерния свят Въпреки че демокрациите имат общи характеристики, не съществува един единствен модел на демокрация. Резолюция на ООН за насърчаване и консолидиране на демокрацията (A/RES/62/7) Днес съществуват толкова много различни форми на демокрация, колкото демократични нации има по света. Няма две напълно еднакви системи и никоя система не може да бъде възприета като „модел“. Съществуват президентски и парламентарни демокрации, демокрации, които са федерални или унитарни, демокрации, които използват пропорционалната система на гласуване и други, които използват мажоритарната система, демокрации, които са и монархии и т.н. Едно нещо, което обединява съвременните системи на демокрация и което ги отличава от древния модел, е използването на представители на народа. Вместо да участват директно в законотворчеството, модерните демокрации използват избори, за да избират представители, които хората изпращат да управляват от тяхно име. Тази система е известна като представителна демокрация. Може донякъде да се твърди, че е „демократична“, защото до известна степен тя се основава на двата принципа, описани по-горе: равенство за всички (един човек – един глас), и правото на всеки човек на известна лична автономност. Въпрос: Какво трябва да направи избраният ръководител, за да сте сигурни, че той или тя представлява правилно тези, които са го или я избрали? „Правото на глас не е привилегия. През двадесет и първи век презумпцията в една демократична държава трябва да бъде в полза на включването… Всяко отклонение от принципа за универсалното избирателно право рискува да подкопае демократичната валидност на избраното по този начин законодателно тяло и законите, които то обнародва.“ Решение на Европейския съд (Хирст срещу Обединеното кралство) Подобряване на демокрацията Хората често говорят, че държавите „стават“ демокрации, когато започнат да имат относително свободни и открити избори. Но демокрацията включва много повече от избори и наистина има повече смисъл да мислим за идеята за волята на хората, отколкото за институционални или гласуващи структури, когато се опитваме да оценим колко демократична е една държава. Демокрацията се разбира по-добре като нещо, което ние винаги можем да имаме в повече или по-малко, отколкото като нещо, което е или което не е. Демократичните системи могат почти винаги да бъдат по включващи, по-добре отразяващи повечето желания на хората, и по-добре реагиращи спрямо тяхното влияние. С други думи, има възможност да бъде подобрена „човешката“ част на демокрацията, чрез включване на повече хора в процеса на взимане на решения; има място и за подобряване на „властовата“ или „волевата“ част на демокрацията, чрез предоставяне на по-реална власт на хората.
Борбите за демокрация в историята обикновено са били концентрирани върху някой от тези елементи. Днес в повечето държави по света жените имат правото да гласуват, но тази битка беше спечелена относително скоро. Твърди се, че Нова Зеландия е първата държава в света, която въвежда универсалното избирателно право през 1893г., въпреки че дори и там жените получават правото да се кандидатират за парламента през 1919г. Много държави първо дадоха на жените правото да гласуват, а няколко години по-късно и правото да се кандидатират за изборни длъжности. Саудитска Арабия даде на жените правото да гласуват на избори едва през 2011г. Днес, дори и в утвърдените демокрации има други части от обществото, които най-често включват имигрантите, работниците по миграцията, затворниците и децата, които нямат право да гласуват, въпреки че много от тях може би плащат данъци и са задължени да спазват законите на страната. Затворниците и правото на глас • Затворниците имат право да гласуват в 18 европейски държави. • Правото на затворниците да гласуват е ограничено в 20 държави и зависи от неща като продължителност на присъдата или сериозност на извършеното престъпление, или вида на изборите. • В 9 европейски държави затворниците изобщо нямат право на глас. • Правото на глас на затворниците, Commons Library Standard Note SN/PC/01764, последна актуализация през 2012 г. В казусът Хирст срещу Обединеното кралство през 2005г. Европейският съд установи, че универсалната забрана на затворниците да гласуват в Обединеното кралство е в нарушение на член 3от Протокол 1 към Европейската конвенция, в който се посочва, че: „Високодоговарящите се страни се задължават да провеждат свободни избори през разумни интервали от време, с тайно гласуване, и при условия, осигуряващи свободното изразяване на мнението на народа при избиране на законодателното тяло.“ Може ли изключването на определени групи от обществото от демократичния процес някога да бъде оправдано
Демокрация и участие Нямам формула за сваляне на диктатор или за изграждане на демокрация. Това, което мога да ви предложа, е да забавите за себе си и просто да мислите за вашите хора. Винаги хората правят нещата да се случват. Корасон Акино Най-явните начини за участие в управлението са да гласуваш или да се кандидатираш за пост и да станеш представител на народа. При демокрацията, обаче, става въпрос за нещо повече от гласуване и съществуват редица други начини за ангажиране в политиката и управлението. Ефективното функциониране на демокрацията, всъщност, зависи от обикновените хора, които използват тези други средства, колкото е възможно повече. Ако хората само гласуват веднъж на всеки 4 или 5 години – или не гласуват изобщо – и ако те не правят нищо друго в това време, не можем да кажем, че управлението наистина се извършва „от хората“. Трудно е да се каже, че тази система е демокрация. Повече информация за начините за участие можете да намерите в раздел „Гражданство и участие“. Ето още няколко идеи – може би минимални, които биха били от полза за членовете на парламента, за да могат да работят демократично от ваше име: • Бъдете информирани за това, което се случва, за това, което се решава „в името на народа“, и по-конкретно за решенията и действията, които приема и извършва вашия представител. • Кажете си мнението – или на вашите представители в парламента, или на медиите, или на групите, работещи по конкретни въпроси. Без обратна връзка от „народа“, лидерите могат да ръководят само според своите собствени воля и приоритети. • Когато считате, че решенията не са демократични или противоречат на правата на човека, или просто, когато се чувствате силно заинтересовани от тях, положете усилия гласът ви да бъде чут, така че политиките да бъдат преразгледани. Най-ефективният начин да направите това вероятно е да се присъедините към други хора, така че гласът ви да е по-силен. • Гласувайте, когато имате възможност. Ако хората не гласуват, от членовете на парламента всъщност не може да се търси отговорност. Въпрос: Някога участвали ли сте по някой от тези начини (или други)? Демокрация и права на човека Връзката между правата на човека и демокрацията е дълбока и двупосочна: всеки по някакъв начин зависи от другия и е непълен без другия. Всеки човек има право да участва в управлението на своята държава пряко или чрез свободно избрани представители. Член 21, ал. 1, ВДПЧ Първо, ценностите на равенството и автономността са ценности и на правата на човека, а правото да участваш в управлението само по себе си е човешко право. Член 21 от Всеобщата декларация за правата на човека (ВДПЧ) ни казва, че „Волята на народа трябва да бъде основана на властта на правителството“: така че демокрацията всъщност е единствената форма на управление, която съответства на правата на човека. Въпреки това една „демокрация“ също е непълна без цялостното спазване на правата на човека. Да участваш в управлението по един истински начин е почти невъзможно без хора, чиито други основни права не са спазени. Вземете например следното: 1. Свобода на мисълта, съвестта и религията (ВДПЧ, член 18). Това е едно от първите права, които са важни при демокрацията: хората трябва да могат да мислят свободно, да поддържат вярвания, които са важни за тях, без да бъдат наказвани за това. Правителствата в историята са се опитвали да ограничат това право, защото се страхуват, че ако хората мислят за други форми на управление, това ще застраши съществуващата система. В резултат на това са затваряли хората просто защото имат „погрешни“ мисли. (Тези хора са известни като затворници на съзнанието.) Въпреки това, едно общество без плурализъм на възгледите е не само нетолерантно, то ограничава своите собствени възможности за развитие в нови и вероятно по-добри посоки. 2. Свобода на изразяването (ВДПЧ, член 19). Важно е не само да можете да мислите какво искате, но и как можете да изразите мнението си на глас, независимо какво би могло да бъде то. Ако хората нямат възможност да обсъждат собствените си възгледи с други хора или да ги представят в медиите, как биха могли да „вземат участие“ в управлението? Тяхното мнение обикновено не е било включвано във възможните алтернативи, които са се обсъждали. Демокрацията не разпознава изток или запад; демокрацията означава просто волята на народа. Ширин Ебади 3. Свобода на мирни събрания и сдружения (ВДПЧ, член 20). Това право ви позволява да обсъждате идеите си с други, които искат това, да формирате групи по интереси или групи за лобиране, или да се събирате, за да протестирате срещу решения, с които не сте съгласни. Може би тази дейност понякога е неудобна за правителствата; въпреки това е от съществено значение различните възгледи да бъдат оповестявани и взимани предвид. А това е част от това, което означава демокрацията. Това са само три права на човека, които са естествено свързани с идеята за демокрация, но и всяко нарушение на други човешки права също ще окаже влияние на степента, до която различните хора могат да взимат участие в управлението. Бедността, влошеното здраве или липсата на дом, могат да затруднят гласът на хората да бъде чут и намаляват въздействието на техния избор в сравнение с този на другите. Тези нарушения на правата почти винаги правят изборът на съответния човек на длъжност в управлението невъзможен. Въпрос: Колко добре се спазват трите „демократични“ права (изброени по-горе) във вашата държава? Проблеми с демокрацията Демокрацията не я интересува много дали сте гладни или бездомни, или че нямате здравни грижи, или че децата ви не могат да ходят на училище; дори и да гласувате, демокрацията не е ефективна. Сюзан Джордж, Президент на АТТАС Апатията на гласоподавателя От много години съществуват тревоги за статута на демокрацията, вероятно поспециално в по-добре установените демокрации. Това се дължи повече на намаляващите нива на гражданско участие по време на избори, което изглежда показва липсата на интерес и ангажираност от страна на гражданите. Ниската избирателна активност повдига въпроса за легитимността на така наречените демократично избрани правителства, които в някои държави фактически се избират от малцинство от общия електорат. Изборите и апатията Избирателната активност по време на изборите за Европейски парламент намалява всяка година след първите избори през 1979г. През 2009г. само 43% от избирателите са упражнили правото си на глас, а в някои страни тя е спаднала до 34%. На националните избори в Европа, избирателната активност варира от малко над 50% в някои държави до 90% в други. Някои държави, например Гърция и Белгия в Европа, са направили гласуването задължително. В тези държави избирателната активност очевидно е доста по-висока от средната за държавите, в които гласуването е по избор. Въпрос: Какъв процент от електората гласува във вашата страна на последните избори? Въпреки че очевидно е проблем, че хората все повече не гласуват на избори, съществуват някои изследвания, които показват, че обучение с участие в различни форми може всъщност да се увеличава, като например групи за оказване на натиск, граждански инициативи, консултативни органи и т.н. Тези форми на участие са също толкова важни за ефективното функциониране на демокрацията, колкото избирателната активност по време на избори, ако не и дори повече. Демокрацията и гражданското участие Така наречената Арабска пролет, когато маси хора – много от тях млади – излязоха на улицата, за да изразят своето несъгласие с управлението, показа ново ниво на гражданско участие в държавите, които традиционно не се считат за демокрации. И в Европа, дори и при по-традиционните демокрации, „народната власт“ изглежда е намерила нов смисъл на живот: студентите в много държави протестираха срещу ходовете на правителствата да наложат такси върху образованието. Синдикатите изкараха хората на улиците, за да протестират срещу въздействието на икономическите съкращения. По традиция, автономните групи активисти са изобретили нови и креативни форми на демонстрация срещу климатичната промяна, силата на големите корпорации, премахването на ключови държавни услуги и срещу деспотичните мерки на полицейщината. Господство на мнозинството Едно малцинство може да е право, а мнозинството винаги греши. Хенрик Ибсен Съществуват два проблема, които са по-тясно свързани с идеята за представителната демокрация и засягат интересите на малцинствата. Първият проблем е, че интересите на малцинствата често не са представени чрез електоралната система: това може да се случи, ако техният брой е прекалено малък, за да достигне до минималното ниво, необходимо за представителство. Вторият проблем е, че дори и да са представени в законодателния орган, техните представители са малцинство и не могат да съберат достатъчно гласове, за да вземат надмощие над представителите на мнозинството. Поради тези причини демокрацията често се нарича „господство на мнозинството“. Доминиращо на мнозинството, ако не е подкрепено с гаранция за човешките права за всички, може да доведе до решения, които са неблагоприятни за малцинствата, а фактът, че тези решения са „волята на хората“ не може да бъде оправдание. Основните интереси на малцинствата, както и на мнозинствата, трябва да бъдат опазвани от всяка демократична система чрез придържане към принципите на правата на човека, подкрепени от ефективен законов механизъм, независимо каква може да бъде волята на мнозинството. Въпрос: Ако мнозинството от населението е за лишаване на някои хора от техните права на човека, смятате ли, че „хората трябва да решат“? Възходът на национализма Демокрацията се възприема най-добре като процес на демократизация. Патомаким, Тейвайнен Друг проблем са тревожните тенденции в Европа към изразяване на подкрепа за екстремистки десни партии. Тези партии често пъти си играят с националистическите чувства и са насочени към „неместните“ членове на обществото и поконкретно към търсещите център за бежанци, бежанците и членовете на религиозни малцинства, а понякога и по насилствен начин. В своя защита тези партии често се позовават на подкрепата, която имат сред населението, и на демократичния принцип, че те представляват мнението на голям брой хора. Въпреки това, когато една партия подкрепя насилието под каквато и да било форма и когато не уважава правата на човека на всеки член на населението, тя няма никакво право да се позовава на демократичните принципи. В зависимост от степента на проблема и конкретния културен контекст, може да е необходимо да се ограничи правото на свобода на изразяване на някои групи, въпреки значението на това право за демократичния процес. Например много държави имат закони срещу подклаждането на расова омраза. Европейският съд счита това за приемливо ограничаване на свободата на изразяване, обосновано с нуждата да се защитят правата на други членове на обществото или на структурата на самото общество. Въпрос: Национализмът различна форма на расизъм ли е? Младите хора и демокрацията Младите хора често дори не трябва да гласуват и следователно как могат да бъдат те част от демократичния процес? Много хора биха отговорили на този въпрос като кажат, че младите хора не са готови да бъдат част от процеса и че само когато навършат 18 години (или достигнат друга възраст в своята държава, която им дава право да гласуват), те ще могат да участват. Всъщност много млади хора са много по-политически активни доста преди да започнат да гласуват, а по някакъв начин ефектът от тази активност може да бъде по-силен от единствения глас, който ще получат по-късно и който могат да решат да дадат или не веднъж на всеки 4 или 5 години. Политиците често се стараят да привлекат гласовете на младежта, поради което може би са по-склонни да се вслушват в проблемите на младите хора. Много млади хора участват в екологични групи или в други протестни групи, които провеждат кампании срещу войната, срещу корпоративната експлоатация или срещу детския труд. Вероятно един от най-важните начини, по който младите хора могат да започнат да бъдат ангажирани в живота и политическата дейност на общността, е на местно ниво: тук те ще познават по-добре конкретните въпроси, които тревожат тях и другите, с които имат контакт, и ще могат по-добре да оказват пряко въздействие.
Демокрацията не се занимава само с национални или международни въпроси: тя трябва да започне в нашия собствен квартал! Младежките организации са един от начините, по които младите хора изпитват и практикуват демокрация и следователно те играят важна роля в демокрацията, разбира се обаче, ако те функционират по независим и демократичен начин! Въпрос: Ако един 16 годишен човек се счита за достатъчно зрял да сключи брак и да работи, не трябва ли да може и да гласува? Работата на Съвета на Европа Ще се стремим към нашата обща цел да насърчаваме демокрация и добро управление с най-високо качество, на национално, регионално и местно ниво за всички наши граждани. План за действие от Срещата на върха на Съвета на Европа във Варшава (2005">• В казусът Хирст срещу Обединеното кралство през 2005г. Европейският съд установи, че универсалната забрана на затворниците да гласуват в Обединеното кралство е в нарушение на член 3 от Протокол 1 към Европейската конвенция, в който се посочва, че: „Високодоговарящите се страни се задължават да провеждат свободни избори през разумни интервали от време, с тайно гласуване, и при условия, осигуряващи свободното изразяване на мнението на народа при избиране на законодателното тяло.“ Въпрос: Може ли изключването на определени групи от обществото от демократичния процес някога да бъде оправдано? Демокрация и участие Нямам формула за сваляне на диктатор или за изграждане на демокрация. Това, което мога да ви предложа, е да забавите за себе си и просто да мислите за вашите хора. Винаги хората правят нещата да се случват. Корасон Акино Най-явните начини за участие в управлението са да гласуваш или да се кандидатираш за пост и да станеш представител на народа. При демокрацията, обаче, става въпрос за нещо повече от гласуване и съществуват редица други начини за ангажиране в политиката и управлението. Ефективното функциониране на демокрацията, всъщност, зависи от обикновените хора, които използват тези други средства, колкото е възможно повече. Ако хората само гласуват веднъж на всеки 4 или 5 години – или не гласуват изобщо – и ако те не правят нищо друго в това време, не можем да кажем, че управлението наистина се извършва „от хората“. Трудно е да се каже, че тази система е демокрация. Повече информация за начините за участие можете да намерите в раздел „Гражданство и участие“. Ето още няколко идеи – може би минимални, които биха били от полза за членовете на парламента, за да могат да работят демократично от ваше име: • Бъдете информирани за това, което се случва, за това, което се решава „в името на народа“, и по-конкретно за решенията и действията, които приема и извършва вашия представител. • Кажете си мнението – или на вашите представители в парламента, или на медиите, или на групите, работещи по конкретни въпроси. Без обратна връзка от „народа“, лидерите могат да ръководят само според своите собствени воля и приоритети. • Когато считате, че решенията не са демократични или противоречат на правата на човека, или просто, когато се чувствате силно заинтересовани от тях, положете усилия гласът ви да бъде чут, така че политиките да бъдат преразгледани. Най-ефективният начин да направите това вероятно е да се присъедините към други хора, така че гласът ви да е по-силен. • Гласувайте, когато имате възможност. Ако хората не гласуват, от членовете на парламента всъщност не може да се търси отговорност. Въпрос: Някога участвали ли сте по някой от тези начини (или други)? Демокрация и права на човека Връзката между правата на човека и демокрацията е дълбока и двупосочна: всеки по някакъв начин зависи от другия и е непълен без другия. Всеки човек има право да участва в управлението на своята държава пряко или чрез свободно избрани представители. Член 21, ал. 1, ВДПЧ Първо, ценностите на равенството и автономността са ценности и на правата на човека, а правото да участваш в управлението само по себе си е човешко право. Член 21 от Всеобщата декларация за правата на човека (ВДПЧ) ни казва, че „Волята на народа трябва да бъде основана на властта на правителството“: така че демокрацията всъщност е единствената форма на управление, която съответства на правата на човека. Въпреки това една „демокрация“ също е непълна без цялостното спазване на правата на човека. Да участваш в управлението по един истински начин е почти невъзможно без хора, чиито други основни права не са спазени. Вземете например следното: 1. Свобода на мисълта, съвестта и религията (ВДПЧ, член 18). Това е едно от първите права, които са важни при демокрацията: хората трябва да могат да мислят свободно, да поддържат вярвания, които са важни за тях, без да бъдат наказвани за това. Правителствата в историята са се опитвали да ограничат това право, защото се страхуват, че ако хората мислят за други форми на управление, това ще застраши съществуващата система. В резултат на това са затваряли хората просто защото имат „погрешни“ мисли. (Тези хора са известни като затворници на съзнанието.) Въпреки това, едно общество без плурализъм на възгледите е не само нетолерантно, то ограничава своите собствени възможности за развитие в нови и вероятно по-добри посоки. 2. Свобода на изразяването (ВДПЧ, член 19). Важно е не само да можете да мислите какво искате, но и как можете да изразите мнението си на глас, независимо какво би могло да бъде то. Ако хората нямат възможност да обсъждат собствените си възгледи с други хора или да ги представят в медиите, как биха могли да „вземат участие“ в управлението? Тяхното мнение обикновено не е било включвано във възможните алтернативи, които са се обсъждали. Демокрацията не разпознава изток или запад; демокрацията означава просто волята на народа. Ширин Ебади 3. Свобода на мирни събрания и сдружения (ВДПЧ, член 20). Това право ви позволява да обсъждате идеите си с други, които искат това, да формирате групи по интереси или групи за лобиране, или да се събирате, за да протестирате срещу решения, с които не сте съгласни. Може би тази дейност понякога е неудобна за правителствата; въпреки това е от съществено значение различните възгледи да бъдат оповестявани и взимани предвид. А това е част от това, което означава демокрацията. Това са само три права на човека, които са естествено свързани с идеята за демокрация, но и всяко нарушение на други човешки права също ще окаже влияние на степента, до която различните хора могат да взимат участие в управлението. Бедността, влошеното здраве или липсата на дом, могат да затруднят гласът на хората да бъде чут и намаляват въздействието на техния избор в сравнение с този на другите. Тези нарушения на правата почти винаги правят изборът на съответния човек на длъжност в управлението невъзможен. Въпрос: Колко добре се спазват трите „демократични“ права (изброени по-горе) във вашата държава? Проблеми с демокрацията Демокрацията не я интересува много дали сте гладни или бездомни, или че нямате здравни грижи, или че децата ви не могат да ходят на училище; дори и да гласувате, демокрацията не е ефективна.
Апатията на гласоподавателя От много години съществуват тревоги за статута на демокрацията, вероятно поспециално в по-добре установените демокрации. Това се дължи повече на намаляващите нива на гражданско участие по време на избори, което изглежда показва липсата на интерес и ангажираност от страна на гражданите. Ниската избирателна активност повдига въпроса за легитимността на така наречените демократично избрани правителства, които в някои държави фактически се избират от малцинство от общия електорат. Изборите и апатията Избирателната активност по време на изборите за Европейски парламент намалява всяка година след първите избори през 1979г. През 2009 г. само 43% от избирателите са упражнили правото си на глас, а в някои страни тя е спаднала до 34%. На националните избори в Европа, избирателната активност варира от малко над 50% в някои държави до 90% в други. Някои държави, например Гърция и Белгия в Европа, са направили гласуването задължително. В тези държави избирателната активност очевидно е доста по-висока от средната за държавите, в които гласуването е по избор. Въпрос: Какъв процент от електората гласува във вашата страна на последните избори? Въпреки че очевидно е проблем, че хората все повече не гласуват на избори, съществуват някои изследвания, които показват, че обучение с участие в различни форми може всъщност да се увеличава, като например групи за оказване на натиск, граждански инициативи, консултативни органи и т.н. Тези форми на участие са също толкова важни за ефективното функциониране на демокрацията, колкото избирателната активност по време на избори, ако не и дори повече. Демокрацията и гражданското участие Така наречената Арабска пролет, когато маси хора – много от тях млади – излязоха на улицата, за да изразят своето несъгласие с управлението, показа ново ниво на гражданско участие в държавите, които традиционно не се считат за демокрации. И в Европа, дори и при по-традиционните демокрации, „народната власт“ изглежда е намерила нов смисъл на живот: студентите в много държави протестираха срещу ходовете на правителствата да наложат такси върху образованието. Синдикатите изкараха хората на улиците, за да протестират срещу въздействието на икономическите съкращения. По традиция, автономните групи активисти са изобретили нови и креативни форми на демонстрация срещу климатичната промяна, силата на големите корпорации, премахването на ключови държавни услуги и срещу деспотичните мерки на полицейщината. Господство на мнозинството Едно малцинство може да е право, а мнозинството винаги греши. Хенрик Ибсен Съществуват два проблема, които са по-тясно свързани с идеята за представителната демокрация и засягат интересите на малцинствата. Първият проблем е, че интересите на малцинствата често не са представени чрез електоралната система: това може да се случи, ако техният брой е прекалено малък, за да достигне до минималното ниво, необходимо за представителство. Вторият проблем е, че дори и да са представени в законодателния орган, техните представители са малцинство и не могат да съберат достатъчно гласове, за да вземат надмощие над представителите на мнозинството. Поради тези причини демокрацията често се нарича „господство на мнозинството“. Доминиращо на мнозинството, ако не е подкрепено с гаранция за човешките права за всички, може да доведе до решения, които са неблагоприятни за малцинствата, а фактът, че тези решения са „волята на хората“ не може да бъде оправдание. Основните интереси на малцинствата, както и на мнозинствата, трябва да бъдат опазвани от всяка демократична система чрез придържане към принципите на правата на човека, подкрепени от ефективен законов механизъм, независимо каква може да бъде волята на мнозинството. Въпрос: Ако мнозинството от населението е за лишаване на някои хора от техните права на човека, смятате ли, че „хората трябва да решат“? Възходът на национализма Демокрацията се възприема най-добре като процес на демократизация. Патомаким, Тейвайнен Друг проблем са тревожните тенденции в Европа към изразяване на подкрепа за екстремистки десни партии. Тези партии често пъти си играят с националистическите чувства и са насочени към „неместните“ членове на обществото и поконкретно към търсещите център за бежанци, бежанците и членовете на религиозни малцинства, а понякога и по насилствен начин. В своя защита тези партии често се позовават на подкрепата, която имат сред населението, и на демократичния принцип, че те представляват мнението на голям брой хора. Въпреки това, когато една партия подкрепя насилието под каквато и да било форма и когато не уважава правата на човека на всеки член на населението, тя няма никакво право да се позовава на демократичните принципи. В зависимост от степента на проблема и конкретния културен контекст, може да е необходимо да се ограничи правото на свобода на изразяване на някои групи, въпреки значението на това право за демократичния процес. Например много държави имат закони срещу подклаждането на расова омраза. Европейският съд счита това за приемливо ограничаване на свободата на изразяване, обосновано с нуждата да се защитят правата на други членове на обществото или на структурата на самото общество. Въпрос: Национализмът различна форма на расизъм ли е? Младите хора и демокрацията Младите хора често дори не трябва да гласуват и следователно как могат да бъдат те част от демократичния процес? Много хора биха отговорили на този въпрос като кажат, че младите хора не са готови да бъдат част от процеса и че само когато навършат 18 години (или достигнат друга възраст в своята държава, която им дава право да гласуват), те ще могат да участват. Всъщност много млади хора са много по-политически активни доста преди да започнат да гласуват, а по някакъв начин ефектът от тази активност може да бъде по-силен от единствения глас, който ще получат по-късно и който могат да решат да дадат или не веднъж на всеки 4 или 5 години. Политиците често се стараят да привлекат гласовете на младежта, поради което може би са по-склонни да се вслушват в проблемите на младите хора. Много млади хора участват в екологични групи или в други протестни групи, които провеждат кампании срещу войната, срещу корпоративната експлоатация или срещу детския труд. Вероятно един от най-важните начини, по който младите хора могат да започнат да бъдат ангажирани в живота и политическата дейност на общността, е на местно ниво: тук те ще познават по-добре конкретните въпроси, които тревожат тях и другите, с които имат контакт, и ще могат по-добре да оказват пряко въздействие. Демокрацията не се занимава само с национални или международни въпроси: тя трябва да започне в нашия собствен квартал! Младежките организации са един от начините, по които младите хора изпитват и практикуват демокрация и следователно те играят важна роля в демокрацията, разбира се обаче, ако те функционират по независим и демократичен начин! Въпрос: Ако един 16 годишен човек се счита за достатъчно зрял да сключи брак и да работи, не трябва ли да може и да гласува? Работата на Съвета на Европа Ще се стремим към нашата обща цел да насърчаваме демокрация и добро управление с най-високо качество, на национално, регионално и местно ниво за всички наши граждани. План за действие от Срещата на върха на Съвета на Европа във Варшава (2005).
Демокрацията е една от основните ценности на Съвета на Европа, наред с правата на човека и върховенството на закона. Съветът на Европа има редица програми и публикации, насочени към подобряването и бъдещето на демокрацията. През 2005 година по време на Третата среща на върха на държавните и правителствените клонове на Съвета на Европа беше създаден Форумът за бъдещето на демокрацията. Целта на Форума е да „укрепи демокрацията, политическите свободи и обучение с участие на гражданите чрез обмен на идеи, информация и примери за добри практики“. Срещите на Форума се провеждат веднъж годишно и на тях присъстват около 400 активни страни от 47 държави членки на Съвета на Европа и държави със статут на наблюдатели. Разработването и въвеждането на стандарти за демокрация се подпомага от Европейската комисия за демокрация чрез право, известна още като Венецианската комисия, която е консултативен орган на Съвета на Европа по конституционни въпроси. По-конкретно Комисията оказва съдействие при съставянето на нови конституции или закони в конституционните съдилища, изборни кодекси, малцинствени права и правна рамка за демократичните институции. В допълнение към дейността си, свързана със задаването на стандарти, Съветът на Европа популяризира демокрацията и нейните ценности чрез програми за демократично участие, образование за демократично гражданство и младежко участие, защото демокрацията означава много повече от гласуване по време на избори! Демокрацията е най-лошата форма на управление, с изключение на всички останали форми, опитвани някога. Уинстън Чърчил Думата означава, буквално, „народна власт” или „власт на народа”. Коренът е гръцки: от „демос” (народ) и „кратос” (власт). Както думата, така и явлението датират от антична Гърция. В съвременното политическо говорене, думата се утвърждава след XVI в., навлизайки в политическите дискусии през френския език. Нещата обаче са доста по-сложни, отколкото изглеждат на пръв поглед. Затова дискусиите и споровете по темата демокрация текат (с някои значими прекъсвания) вече около две и половина хилядолетия. Онова, което „демокрация” не означава е „каквото каже народът – това ще е”. Това е тълкуванието на българския телевизионен комедиант Слави Трифонов, според когото: „Ако утре народът каже всички да ходим със зелени гащи – всички ще ходим със зелени гащи”. Това не е така, тъй като вдругиден „народът” може да каже, че всички мъже с очила трябва да бъдат бесени по уличните фенери. Тяхното обесване, обаче, би нарушило базисните човешки права, като например правото на живот, както и десетки закони, произтичащи от тях. По същия начин, задължителното носене на зелени гащи би нарушило правото на избор и правото на достойнство. „Властта на народа”, както всяка друга легитимна форма на власт, в крайна сметка се подчинява на закони, които ограничават както нейната воля, така и нейните капризи в името на неприкосновеността на отделния човек. Античните гръцки мислители са гледали на демокрацията с голяма доза подозрение. Аристотел подрежда демокрацията сред „лошите”, отклоняващи се форми на държавно устройство, т.е. сред онези, при които властта се упражнява не за общото благо, а за благото на властващите. В случая, според Аристотел, демокрацията е управление на мнозинството в свой интерес, т.е. при загърбване на интереса на всички, които не са от мнозинството. Такъв вид управление обичайно завършва с тирания, т.е. „управление на един човек за негово благо”. За Аристотел, демокрацията е прекалено крайна форма на управление, но все пак има потенциал. Затова той препоръчва една по-умерена форма, наричана от него „полития”. При такова управление, макар на власт да е народът, неговите воля и страсти са ограничавани и укротявани както от наличието на сдържащ елит, така и от това, че в крайна сметка „управляват не хора, а законът” (Аристотел). Днес наричаме това ”върховенство на закона”, т.е. положението, при което законът е по-силен и от най-силния човек (или група) в държавата. Гръбнакът на подобно „смесено” (по Аристотел) управление са гражданите, т.е. (в антична Гърция) ограничен кръг от мъжкото население, съставен от хора, които не са нито прекалено бедни (т.е. да не могат да си вдигнат главата от грижи по изхранването на семейството), нито прекалено богати, за да не са вторачени единствено в амбицията да стават още по-богати. Такъв именно „среден тип” хора имат както способността да видят общото благо, така и готовността да му служат, като периодично поемат бремето да упражняват някоя държавна служба в името на общото благо. Това гръцко търсене на умерено държавно устройство се видоизменя, когато центърът на политиката в античния свят се премества към Рим. В центъра на реалната власт вече не са гражданите, всеки от които може да поеме управленски функции във всеки даден момент, а общественият елит, „патрициите”. От техните именно среди се излъчват представителите на народа, които да управляват от негово име и в негов интерес. Това управление Аристотел веднага би разпознал като клонящо по-скоро към аристократично, отколкото към демократично, но все пак съзвучно с неговата концепция за смесена форма на власт. Друга гръцка концепция, която търпи особено бурно развитие при римляните е идеята, че в крайна сметка най-добре е да управлява не човешка воля, а законът. На римляните дължим основите на онова право, което имаме (с изключение на англичаните и американците) и днес. Развитие, в Рим, търпи и гръцката концепция за „добродетел”. В средите на римските мислители окончателно се оформя схващането, че обществото дължи особено признание на онези, които работят за неговото благо, загърбвайки свои лични интереси. Това е „републиканският идеал”, който дава старт на концепцията на „републиканизма” като особена форма на управление на държавата. Тази форма се отличава както от гръцката демокрация, така и от нейната умерена версия, „полития”. Ударението, при римляните, е много повече (отколкото при гърците) върху цялото, отколкото върху отделния човек. Докато гърците говорят за държавата като за „полис”, т.е. за политически съюз между равни помежду си граждани, римляните говорят за „Република”, за „общото нещо” (от „res”, т.е. нещо и „publica”, т.е. всички). За римляните, за разлика от гърците, е очевидно, че това “общо нещо” не може да бъде управлявано директно от гражданите, а единствено от техни легитимни представители. Така, докато в гръцката политика се практикуват различни комбинации от пряка и непряка демокрация, при римляните въпросът е еднозначно решен в полза на непряката („представителна”) демокрация. Цялото това великолепие на античната мисъл се разбива във варварските нашествия, които слагат край не само на Рим (по това време вече не Република, а Империя), но и на самите концепции за „република”, „демокрация” и „полития”; последната концепция никога не се възражда. Хилядолетие след падането на Рим, когато цивилизованият начин на живот започва да се съживява в Европа, споменът за първите две концепции също се съживява. Недоволни от различните зависимости, свързани с феодалните отношения, както и от все по-арогантните монарси, прегазващи законите и принципите на справедливостта, европейците търся изход от положението в античните текстове. Някои направо бягат към Новия свят, за да могат да приложат тези текстове и да изградят общество, свободно както от монарси, така и от феодални зависимости. В този интелектуален кипеж, „демокрация” фигурира в смисъла на Аристотел, като лоша форма на управление. Когато, във втората половина на XVIII в., идва времето американците да установят своя държава, те решават да я основат не върху доминиращите тогава принципи на зависимост и подчинение, а върху правата и свободите. Те отхвърлят варианта „демокрация”, опасявайки се, че подобно управление на мнозинството ще доведе, в крайна сметка, до тирания. Твърдят изрично, че не градят „народна власт”, а „общото нещо” – Република. Отглас от тези настроения виждаме и до днес, във факта, че в САЩ народът не избира пряко своя президент. Той е избран от „избирателна колегия”, която потвърждава (или не) избора на гласоподавателите. Идеята тук е, че ако народът се увлече по някой демагог, популист или тиранин, то колегията може да не признае неговия глас и да посочи друг за президент. След още един век се случват, почти едновременно, три важни неща. Първото е трайното установяване на свободната пазарна икономика на индустриалната ера. В рамките на тази икономика се променя античната представа за добродетел. Признание вече се дължи не толкова на онзи, който се е посветил на обществените дела, а на онзи, който създава работни места и създава блага, измерими с пари. Второто важно нещо е утвърждаването, в политическото мислене, на либералната философия, според която добро е онова общество, в което държавата не се меси прекомерно нито в живота, нито в бизнеса на отделните хора. Оттук насетне, държавата ще бъде съдена не по това, колко помага на хората, а по това, колко не им пречи. Третото важно нещо е, че думата „демокрация” променя своя знак. От „лоша форма” на управление се превръща в желана такава, в израз на върховния суверенитет на народа. Така се полагат основите на либералната демокрация, в която живеем и до днес. Като всяка форма на демокрация и тази приема, че властта произтича от народа и че задачата на управлението е да работи в полза на интересите на народа. Либералната демокрация има, обаче, специфични свои черти. Тя е такова устройство на общия ни живот, при което: хората са схващани не като общностни същества, а като свободни от принуда индивиди, конкуриращи се на терена на пазарната икономика; държавата стои отстрани и, освен да поддържа законовия ред и да противостои на външна агресия, не се меси нито в икономиката, нито в личния живот на хората; а признание се дължи не на онези, които работят за общото благо, жертвайки своето, а на онези, които постигат максимален успех (измерван в пари или статус) на терена на свободната пазарна икономика. Законовата среда, както национална, така и международна, в която живеем днес е изградена на основата на тези специфични черти на либералната демокрация. Главната фигура е индивидът, надарен с права и свободи, произтичащи от присъщото му и неотменимо достойнство. Античната идея, че хората живеят в политически общности (т.е. в полиса или в републиката) е заместена със схващането, че хората живеят в социална общност, в общество; и че политическата общност е сведена до институциите на държавата и на политическите партии, които са в основата на представителството на демоса. Тази подредба на съвременната демокрация има както своите плюсове, така и своите минуси. Плюсовете са известни отдавна и се свеждат до това, че властта не малтретира гражданите си, а им осигурява максимална свобода да избират, какво да правят с живота си. В разговор с американския посланик през януари 1941 година, Уинстън Чърчил описва това състояние на нещата така: „...ние се борим единствено за правото на човека на свобода, за правото му да се моли на своя Господ, сам да избира какъв живот да води, без да се страхува от преследване.” За възможните минуси на либералната демокрация предупреждава, още в началото на ХХ век, френският мислител Емил Дюркем. Развива концепцията за „аномия” – състояние, при което отделният индивид се чувства безнадеждно изоставен и самотен, тъй като не е част от сплотена общност с ясни цели. В последния четвърт век, това чувство за изоставеност обсебва милиони хора по света, водейки до появата на популизма, който предлага именно сплотена общност с ясни цели: “America first!”. Проблемът (един от многото) с популизма е, че той не възпроизвежда жизнените политически общности, характерни за античността. Предлага техен отровен двойник – квази-племенна общност, населена от еднакви помежду си хора (чиято еднаквост, според Аристотел, осъжда на провал всяка създадена от тях държава), стопанисвани от вожд. Тази система не допуска демокрация и затова популистките управления доста бързо ликвидират заварените демократични институции, замествайки ги с различни форми на диктатура (или, както биха казали античните гърци, „тирания”). Очевидно е, обаче, че съвременните хора са развили стремеж към общност, който не може да бъде напълно удовлетворен в рамките на съществуващата либерална демокрация. Ако не искаме на този стремеж да откликват единствено популистите, имаме задължението да помислим, как да съчетаем съвременната демокрация с чувството на принадлежност към общност. Съвременните търсения в тази посока постепенно се групират около идеята, че е необходимо възстановяването, в някаква степен, на философията на републиканизма. Иде реч за възстановяването на политическа общност, която да замести идеята за конкуренция между отделните индивиди, стремящи се към личен успех, с идеята за солидарност между равните помежду си граждани, стремящи се към успеха на „общото нещо”, за благото на всички.
Съществуват някои недостатъци на демокрацията. Още Аристотел е забелязал че недобросъвестен политик може да заблуди народа с фалшиви, неизпълними обещания и така да бъде избран на управленска длъжност с всички негативни последици от това. На второ място - поради краткия срок на мандата на избираемите длъжности рядко някой политик има достатъчно време да проведе необходимите реформи - те са доста болезнени за обществото и изискват време за постигане на ефекта си, което време физически просто не е налично. На трето място - много често стари, болни и увредени хора са политически най-активни и определят бъдещето на младите хора; очевидно е че тези хора далеч не винаги вземат най-правилните решения.