Име

Име (Name) в българския език означава наименование – на човек (лично име), животно, място (географско име) или нещо друго; също така може да означава репутация или обществено мнение за някого. Тъй като наименованието и името са практически синоними, това всъщност не е особено адекватно обаснение. От друга страна, името е основно философско понятие и като такова изобщо не е лесно да бъде обяснено; според друго определение името представлява дума, с която се обозначава даден субект или обект - именно името служи за различаване на един одушевен или неодушевен предмет сред група от сходни такива - или сред напълно еднакви субекти или обекти. То е основна част от идентичността, свързва се с произхода и се използва за идентификация. Като име е възможно да се използва дума без друго значение (макар че произходът на повечето имена е известен), може да се използва и съществително или прилагателно име (!), по-радко глагол или причастие. При хората съществителни и прилагателни се използват под формата не толкова на имена, а на прякори - като значението на думата прякор особено показателно се описва от немската дума Beinname - придружаващо или съпътстващо име.

Основни значения: Лично наименование: Иван, Мария, Георги. Фамилно име: Фамилията на семейството. Наименование на обект: Име на град (Плевен), планета (Луна). Репутация: "Имам добро име". Граматическа категория: Съществително име, прилагателно име, числително име. Примери за употреба: "Как ти е името?" "Името на кучето е Макс." "В името на справедливостта." (Заради) "Излезе ми име, че съм честен." (Създаде се мнение)Най-общо име означава название, наименование на нещо или на някого. Ако се използва без пояснение, се подразбира лично име, например име на човек или на животно. Понякога малкото име (първото) бива двойно. Например Йоан-Константин, София-Изабела, Мария-Магдалена, Анна-Мария и подобни. Такива имена се записват с дефис (малко тире) и две главни букви.

В руския и българския език е прието презимето (патронимът) да се образува от името на бащата и наставките -ов, -ев с техните съответни окончания за различните родове. Фамилията е по-различна, има варианти да завършва без наставка или на -ски, в славянските страни пак е прието да завършва с онези окончания. Има едни по-различни имена, които свързват да кажем презимето и фамилията с различни частици: ла ала ле де ди да фон ван ал льо лос Има благородници, аристократи, различни хора, чиито имена са дълги и са образувани от малки имена, частици, презимена, родове, семейства, фамилии, месторождение и т.н. (Pablo Diego José Francisco de Paula Juan Nepomuceno María de los Remedios Cipriano de la Santísima Trinidad Clito Ruiz y Picasso Ruiz Picasso). В миналите векове, в махали и села било лесно да се обозначи човек - Иван от Шивачевите, Радка от Каракольовите. Но в градовете идентификацията без ползване на бащини и фамилни имена вероятно била по-сложна - има много Ивановци и Радки. От кога всъщност започва упоменаването на хора с фамилни имена или прякори по нашите земи? Оказва се, че употребата на фамилни имена и родови прозвища по българските земи има много дълга история. Тя очевидно се развива постепенно и неравномерно — първо сред болярите, духовниците и градските среди, а много по-късно става масова и официална за цялото население. В Средновековието личното име често е било напълно достатъчно. През ранното българско Средновековие (VII–XI в.), хората обикновено се назовават само с лично име: Борис, Симеон, Иван, Добромир, Стан. В малки общности, това е било напълно достатъчно. Ако е трябвало уточнение, се добавяло: името на бащата - „Иван, син на Стоян“; произхода - „Драган от Преслав“; професията - "Петър ковачът"; външна черта или прякор – "Дълъг Колю". Това е било характерно не само за България, а почти за цяла Европа. Още във Второто българско царство, се срещат устойчиви родови названия при болярски фамилии: Шишман, Тертер, Асен. Те не са фамилии в днешния смисъл, но вече обозначават династия или род. Например владетелите от династията на Иван Асен II носят „Асен“, "Асеновци", като знак за принадлежност към управляващия род. В грамоти и църковни документи от XIII–XIV век, вече се срещат по-сложни идентификации: „севаст Добромир“, „Радослав граматик“, „Йоан от Търново“. Тоест, личното име започва да се комбинира с титла, длъжност или произход. След XV век, особено в селата и махалите, в Османския период, възниква много стабилна система от родови прякори. Те често са по-важни от официалното име. Например: Иван от Шивачевите; Радка от Каракольовите; Димо Куцото; Петър Абаджията; Рангел Ковача; Стоян Чобанина (Чобанов). Тези названия можели да се предават поколения наред и фактически изпълнявали ролята на фамилия. Източниците за това са османски данъчни регистри (дефтери), църковни поменници, съдебни документи, килийни записки. В османските регистри често се срещат конструкции като: „Иван, син на Никола“; „Георги, известен като Кара Георги“; „Димитър терзия“; Тук „Кара“, „Терзия“, „Ковач“ и др. постепенно започват да се превръщат в наследствени означения. Градовете ускоряват появата на фамилии. В по-големите градове — Търново, Пловдив, Русе, София — необходимостта от по-точна идентификация става по-голяма още през XVII–XVIII век, защото населението расте, търговията се усложнява, има повече договори, данъци и съдебни дела, различни хора носят едни и същи имена. Така започват да се утвърждават родови имена, търговски фамилии, наследствени прякори. Особено сред търговци, занаятчии, свещеници, учители. През XVIII–XIX век вече ясно се оформя съвременният модел: лично име, бащино име, фамилно име. Например: Иван Стоянов Иванов, Петко Каравелов, Добри Чинтулов. Много фамилии произлизат именно от бащино име - Иванов, Петров; професия - Ковачев, Терзиев; прякор – Войников; място – Търновски; етническо/географско обозначение - Арнаудов, Влашки. Това вече е силно повлияно и от руската, гръцката и централноевропейската административна практика. След Освобождението фамилията става задължителна. След 1878 г. модерната държава налага граждански регистри, актове за раждане, паспорти, училищни списъци, военни набори. Така фамилното име окончателно става официален и задължителен идентификатор. Интересното е, че в много села и днес неформалната идентификация по род продължава: „от Дългите“, „от Боневия род“, „на Киро воденичаря“, "Стефчо Данаиловата унука" (Стефан Данаилов). Понякога местните хора дори по-лесно разпознават рода, отколкото официалната фамилия.

Имената на държавни и исторически събития се записват в зависимост от това дали съдържат в името си име на някого или нещо, но по принцип се записват така, че първата дума да е с главна буква, а останалите с малки, и без кавички. Например Пунически войни, Септемврийско въстание, Велико преселение на народите, Освобождение на България, Втора световна война и др. Имената на географски обекти се записват по различен начин. Ако е населено място, всичко се записва с главна буква. Например гр. Добрич, с. Екзарх Антимово, с. Радко Димитриево, гр. Нови Пазар, гр. Вълчи Дол, с. Горна Митрополия и т.н. В много случаи това граматическо правило в българския език не се спазва. Ако е някакъв географски обект като примерно планина, океан, глетчър, карст, масив, нос, езеро, лагуна, ждрело, проток, провлак, пролом, язовир, водопад, извор, каньон и името му е на първо място в наименованието (пример: Стара планина, Охридско езеро), то името му се записва като географският обект е с малка буква. Ако втората дума е с малка буква, а географският обект не е такова нещо, то името е сгрешено и трябва да е с главна буква. Ако Софийското поле не е поле, а низина, то трябваше да се нарича низината Софийско Поле.