Теорията е систематично обяснение или модел, който се използва за образуване на разбирателство, предвиждане или описание на определен факт или явление. Теорията обикновено се състои от основни принципи, концепции, закони и модели, които помагат да се разбере и обясни даден аспект на света. Теориите се изграждат чрез наблюдения, експерименти, анализ и логически резониране. Те могат да бъдат научни, математически, социологически, философски и други, в зависимост от областта, в която се използват. Теориите играят важна роля в науката, като предоставят рамка за разбиране и обяснение на фактите, насърчават нови изследвания и предсказания, и спомагат за развитието на нови технологии и приложения. Във всички научни дисциплини, от физика и химия до психология и икономика, съществуват теории, които играят важна роля в напредъка на съответната област. Важно е да се отбележи, че теорията е основана на доказателства, емпирични наблюдения и логически разсъждения, но все пак може да бъде подложена на промени и корекции, ако нови доказателства или изследвания го налагат. Това е част от процеса на научното развитие и усъвършенстване на нашето разбиране за света.
Тъй като настоящият уеб-сайт е разглежда информацията във всички нейни възможни аспекти, смятаме за необходимо да се спрем по-подробно върху теорията на информацията - във фундаментално и чисто приложно отношение.Във всички страни по света, а също и в общуването между хора и организации, информацията често съдържа неистини, полуистини, лъжи, клевети и чисти измислици - тогава информацията приема формата на дезинформация. Всички авторитарни или тоталитарни режими няма как да оцелеят дългосрочно без разпространението на голямо количество дезинформация - напоследък такива тактики носят названието хибридни атаки или хибридна война. Всички религии и политически идеологии постъпват по абсолютно същия начин, за да оцелят и да печелят последователи и привърженици - в противен случай много скоро придобиват само историческа стойност. Принципите на манипулация на малки или по-големи групи хора са сходни - внушават се страхове, по възможност ирационални, или се подсилват вече съществуващи такива, след което се предлагат решения - станете наши последователи, защото без нас сте загубени! С подобни похвати са дошли на власт най-зловещите диктатори в човешката история, много от тях - чрез държавен преврат, а някои дори чрез свободни избори. За да оцелее с течение на времето, една диктатура има нужда освен от разпространение на дезинформация от източник на финансиране и от мощен репресивен апарат, който бързо да поставя където е необходимо всички реални и потенциални критици на режима и инакомислещи. Религиите действат по сходен начин може би с изключение на будизма - в световната история това е религията, която най-малко е свързвана с насилие върху хората. Всеизвестен факт е, че до днес липсва общоприета дефиниция за понятието “информация”. А то е методологичен инструмент не само за комуникационната наука, а и за всички науки за човека. И ако методът по дефиниция е знание за общото, прилагано при изучаване на частното или конкретното, се оказва, че частните въпроси за човека, сред които познанието и комуникациите, не могат да се изучават с обективно изработен и общовалиден метод. Съответно, резултатите от изследванията по конкретните въпроси на познанието и комуникацииите трудно биха се наложили като обективен научен аргумент. Нещо повече - все по-упорито ни се изплъзва възможността да поставим на научни основи проблемите за информационния конформизъм, информационния фетишизъм и информационния дефицит (наричан също “информационен глад”). Въпросът защо в т.нар. “информационно общество” хората стават все по-слабо информирани отдавна чака своя отговор. И действително, как е възможно в ситуация на неограничен избор на информационни източници и канали за информиране неинформираността или квазиинформираността на съвременния човек се задълбочава? Тук повече интуитивно се признава, че в т.нар. “информационност” на обществото ни, в онова информационно поле на обкръжението ни нещо не функционира. Позволявам си да предположа: слабостта ни се корени в недостатъчното изследване на обратната връзка със субектите на информацията – източниците и потребителите в информационното поле. Не само критичният наблюдател, а и всеки активен субект на информационна дейност, регистрира два сериозни проблема от теоретично и практическо естество: 1. многобройните гледни точки за явлението “информация” 2. неадекватното опериране с думата “информация” в медиапространството. В общите енциклопедии и справочници, както и в нормативните актове, информацията се свежда до сведения, данни, факти за лица, събития, процеси и явления или изобщо до “някакви” или „всякакви сведения”. Техническите науки (информатиката и компютърните науки) разглеждат информацията като сведения, които са обект на търсене, съхраняване, преобразуване, предаване и техническо осигуряване. Математиката се интересува от информацията като количествена мярка, т.е. от нейните количествени характеристики, като обект на кодиране, влияние на шумове и други обективни фактори. Философията твърди, че информацията е продукт на субект - обектните отношения, “отразено разнообразие”. Семиотиците и лингвистите гледат на нея през призмата на знаците и символите, интересуват се от единството на синтактичните, семантичните и прагматичните й аспекти. В сферата на икономиката информацията е обект на производство, потребление, обмен и разпределение, на анализ и контрол и твърде често се фетишизира като стока. В масовокомуникационната теория и практика информацията се възприема като обект и като продукт на социална дейност, опосредствана от факторите източник, съдържание, канал, аудитория, но много често се фетишизира като жанр или като функция. Ако днес някой реши да направи пълен обзор на многобройните аспекти и гледни точки за понятието “информация”, ще установи с категоричност, че съществуват твърде много теории и дефиниции и нито една общовализна и работеща. Ако се ограничим само до журналистиката, ще се натъкнем на недопустим произвол. Ето някои примери за неадекватно опериране с думата “информация”: • Интернет е океан от информация. • Wikileaks е 100% информация. • обемът на цялата информация, натрупана от човечеството на всички цифрови и аналогови носители към 2007 г., е 295 екзабайта или 295 трилиона мегабайта. • Редактор във вестник разяснява: “Информацията е журналистически жанр, пише го в началото на всеки учебник. И понеже вестникът е ежедневник, всичко в него е информация”. След което се обръща към репортера: “Донеси ми две информации!”. • Разговор между журналистка и служителка в пресцентър на държавната администрация: “- Аз ти искам информация, но ти ми пусна толкова много информация, че аз не мога да извадя никаква съществена информация. - Информация, та информация. Нали ти дадох цялата информация”. • Журналист - водещ на интервю по телефона: “- Тук се появиха редица информации, че... . Отговаря ли на истината тази информация и бихте ли ни дали повече информация”. • Съобщение в обедната емисия новини по БНР на 19 февр. 2002 г.: “Получихме от кореспондента ни в Кърджали информация, че днес НДСВ и ДПС ще преговарят за приватизацията на Булгартабак. Ще изчакаме заседанието следобед и ще видим дали тази информация ще се потвърди”. • Интервю с Бойко Ноев, заместник-министър на земеделието в правителството на Иван Костов, по БНР на 21 май 2002 г.: Бойко Ноев - “Чета днес в пресата една информация, че съм кум на... . Обадих му се и питах кога се е женил. Било е през 1977 г., когато аз съм бил ХІ клас в езиковата гимназия. Така че откъде ги вземат тези информации не знам, ама не са верни”. Водеща - “Няма лошо да се коментират информациите, защото знаем, че когато се злоупотребява с информацията, тя се превръща в дезинформация”. Всеки професионален наблюдател и изследовател би могъл да допълва поредицата с аналогични актуални примери и да достигне до заключението, че няма яснота относно употребата на думата “информация”, че няма отговор на въпроса какво не е информация и че очевидно ни е обхванал опасен информационен фетишизъм. От ниска информационна култура към информационен фетишизъм Един от най-деструктивните фактори с негативен ефект върху науките за човека, е твърдението, че всичко е информация - и в естествената, и в изкуствената ни обкръжаваща среда. Склонна съм да оправдая подобна гледна точка с ефекта от въздействието на повсеместната информатизация или по-точно дигитализация на социалните дейности. В една напълно дигитализирана работна среда субектът - потребител на информация няма алтернатива, освен да борави с данни и сведения, загубили атомарната си структура. Но обективният поглед не би пропуснал ефекта от тази трансформация върху фундаменталния закон на човешката екзистенция: вече не битието, а битът определя съзнанието. Ефектът от тоталното “информатизиране” на сферата на човешкия познавателен опит, на мутациите в “информационната култура” могъл неадекватно да се вмести в понятието “информационен фетишизъм”. Твърде уместна беше формулата за фетишизма на Карл Марк, тъй като очевидно отговаря и на днешното състояние на феномена: идеология, основаваща се на мисловни продукти, които изглеждат като придобили самостоятелен живот. Фетишите изглеждат така, като че ли дължат на самите себе си съществуването, което реално им е дадено от социалните субекти. Тяхната ценност се произвежда в главата на човека и изглежда като тайнствено обективно свойство на лицето или предмета - като чар, като харизма, като мистерия. Но така е, както казва Маркс, защото “стойността не носи на челото си това, което е”: ministerium се усеща като misterium. В условията на компютъризацията информационният фетишизъм се появява толкова естествено и логично, както стоковият фетишизъм в потребителското общество. Съвременният тип “човек от мрежата” (net-man) по удивителен начин съвпада с типа “човек от улицата” (street-man) на Алфред Шютц. Обединява ги нареченият вече “информационен фетишизъм” в потребителско-поведенската им стратегия. И двамата се чувстват комфортно само в света на “социално одобреното знание”, с тази разлика, че “човекът от мрежата” не познава инертността. Той се стреми да “приватизира” всяко знание, което циркулира в мрежата. Вярва в достатъчността на механично-натрупаната информация и понеже я приема за “социално одобрена”, не чувства необходимостта от лично осъзнаване и съотнасяне на тази информация към реалността. Пред ленивото съзнание сведенията, които се съдържат в дигитализираните фондове, получава много по-лесно приоритет пред реалността. Такъв може да бъде резултатът от новата дигитална култура, която лансира конформистки нагласи. Понеже потребителят се е самовключил като интеграл към мрежата “самотрансформираща се система”, по силата на бързата адаптация се трансформира в атом от полето с еднородни атоми. Тъй като всяка жива природна система функционира благодарение на автоматизирането и обезличаването на отделната клетка, киберпотребителят няма право да нарушава тази природна закономерност. За да гарантира безпрепятственото функциониране на системата, дигиталната култура издига постулата за “необходимия конформизъм”. Конформистката нагласа, освен че е задължителна за киберпространството, е и достатъчно комфортна за разлика от индивидуалистичната инициативност, която се нуждае от допълнителна външна енергия. Разбира се, субектът за дигиталната култура не спира да се бори за своя идентичност, но вече като субект на браунови движения. Неоиндивидуалността, както установи по дедуктивен път Жан Бодрияр е интерактивната микрочастица, кацнала върху мрежата и придаваща видимост на онова, върху което стои [1]. Това е конформното състояние на “насочения към другите”, на безумието на идентичността, на насищането и препълнеността. За информационен фетишизъм, на второ място, можем да говорим не просто като за наследствие от пресищането на информационните потоци и на превръщането на информацията в стока, а като за резултат от натиска на информационната култура, изразяваща се в липса на умения да се интерпретират адекватно формализираните знания, или в обезсмисляне на тези умения, при положение, че данните стават по-значими, отколкото стоящите зад тях знания и отражения на действителността. Типичен пример за информационен фетишизъм е лекарят, който преувеличава значението на така наречените данни от обективни методи и пренебрежението му към интуитивното познание за функционирането на човешкия организъм. Фетишизацията на измеримите показатели (температура, артериално налягане, електрокардиограма, електроенцефалограм, рентгенова снимка и т.н.) не само в лекарската практика влече след себе си опасността да се забележи зародишът на “болестта” или конфликта, поради “липса на формални отклонения”. С ниска информационна култура, клоняща към фетишизъм се характеризира и мениджърът на персонала, който се впечатлява от данните в изпитните тестове или от анкетите при подбора на кадри, в резултат на което пристъпва към грешни и неадекватни решения. И в двата посочени случая наблюдаваме своеобразно извращение на нормалното съотношение “данни-знание”. Причината за подобна антикогнитивност се крие най-вероятно в новата “технологична дисциплина”. В основата й е положен стремежът към тотално събирателство на вълнови принцип коренно различен от принципа на селективността. Свръх-натоварването с информация дебалансира когнитивния капацитет. Оставя чувството на преситеност и застой, новото съвсем не впечатлява никого, а се приема като старото, иновациите стават нещо банално. Технократичната представа за “дисциплинираност” провокира инерцията на всеобщото безразличие към света и неговото съдържание, култивира “колективния нарцисизъм”, прогресираща “индиферентна откритост” за самоизява. В резултат на антикогнитивността надделява контактът над посланието, аудиторията над съдържанието, знакът над значението. Комуникациите битуват без цел, без разбиране; вербалната надпревара с битовете поглъща мисловния акт. Проектиран върху човешкия фактор, информационният фетишизъм причинява множество негативни ефекти: 1) “информацията” и “техниката” от помощно средство се превръщат в следа за обитаване на човека и провокираха поредица подмени: по-почитана стана думата “информиран съм” пред израза “уверен съм”, “мъдростта” отстъпи място на “жаждата за власт” и конкуренцията”, “знанието” се свързва само с “властта”, а “властта” - с технологиите; понятието “мислене” се замени с “информирането” и “командата”; компютърът стана източник на авторитет, със знанието на “образователна институция”, но това е много опасна тенденция, защото “да знаеш” не се свежда само до “да знаеш, че...”, подменят се съвсем не тъждествените понятия “информация” и “ум” (както споделя Хераклит, “Многото знания не ни правят по-умни”). в това отношение е спорен новоизлюпеният мит, че съвременните поколения са по-умни. Истината е, че днес младите по-информирани, поразяват с изобилието от най-разнообразни сведения и неочакваността на задаваните въпроси. Но познаването е много повече от информиране: културата като “памет на мисълта” (Цв. Тодоров) е повече от потока с актуални новини, сведения, който заличава спомена за миналото; 2) информацията за събитията се оказва по-интересна от тях самите; информацията добива развлекателен характер, а действителността става обект на развлечение; естетизирана, митологизирана, с елиминирани етически основи; 3) информацията престава да бъде “информация за...”, т.е. отражение на или сведения за нещо, тя се превръща в самостоятелна същност, равностойна на “вещество” и “енергия”; именно това Жан Бодрияр определи като “край на негативността”; елиминиране на негатива на образа, дигиталният образ е без референция, без денотат, само се поражда и никому не се отчита и за нищо не свидетелства; 4) човекът осъзнава зависимостта си от информационно поле, усеща нуждата от нова информация и принудата на информационната лавина, без да знае за какво служи - за “ин-формиране”, “формиране” или “де-формиране”; понижаването на смисловото качество на информацията при увеличаване на нейното количество подкопа доверието към “информационния бум” като източник на перспективно знание. Тоталната компютъризация служи на идеята за “информацията като абсолютна ценност”, но големият обем неизползвана информация остава замърсител на околната среда; докато още преди десетилетия забравихме мъдростта заради знанието, днес в потока на информация загубваме тайните, автентичните знания: послания, оказващи се само съвкупности от знания и скъсали с мъдростта, са способни да породят само илюзия за знание и в най-добрия случай, при огромна жажда за познание - само повърхностно знание; но дори това непълноценно знание се размива в информационния поток, където сведенията са толкова разнородни и толкова противоречиви, че се губи единния смислов център, гарантиран иначе от мъдростта: “информационният бум” не толкова дава знание, колкото прави вече наличното относително; 5) информацията заменя знанието; актуалното, новото елиминират трайното, ценното, свръхизобилието на информация, безкрайната информация са липса на информация (Цв. Тодоров); защото знанието е нещо организирано, систематизирано, селектирано и не съдържа незначещи елементи, а механичното възприемане на данни и факти не може да открие организационния принцип между тях, за да ги превърне в знание. Във времето на информационните магистрали проблемът не е как да получим повече информация, а как да се съхраниш по-малко или как да избираш. За разлика от античността, когато е липсвала информация и за да създадат нова, се разработвали, преработвали и осмисляли многократно наличното знание. Днес обаче дистанцията между откриване, възприемане, предаване, проверяване и осмисляне на електронно съобщение е скъсена, почти туширана, липсата на достатъчно време елиминира смисъла в името на информацията. Темпото става все по-бързо, сякаш на хората не бива да им се дава възможност да мислят. Като при Мечо Пух, когато Кристофър Ръбин влачен по стълбите, главата му се удря по стъпалата, а той си казва - ех, само ако имах време да помисля, да се спра. (Да си спомним и популярната английска пиеса “Спрете света, искам да сляза”). Няма да е пресилено да кажем, че всичко, което е валидно днес, е измислено отново в античността. Когато са имали време да помислят за човека, за материята, за светлината, за звездите, за душата. Ускорението не е най-комфортното състояние на човечеството. Защото от физиката знаем, че прекомерната скорост деформира. Но съвременният човек няма избор: ако не се включи в тази надпревара, просто остава на перона. Нима информацията е власт и стока? На концептуално, общотеоретично ниво се забелязва още една аномалия. Твърди се, че е нужна замяна на кода на цивилизационния проект “информационно общество”, с мотива че се появяват нови приоритети. Така се появиха по-тесните формулировки “общество на знанието”, “икономика на знанието”, “мрежово общество”, “уеб-капитализъм”. В същото време навсякъде се изтъква ключовото значение на информацията, което показва отново тенденция към неимоверно разширяване на понятието, натоварването му с допълнителни, неприсъщи качества. Сега, вместо знанието (както беше при Бейкън, а и при египетските жреци), информацията е власт, тя е и богатство, цел и средство. Икономически, политически, културни и всякакви други планове се реализират с нейна помощ, всяко вземане на решение зависи сякаш най-вече от количественото й натрупване и разнообразие. Като особен, универсален вид “разменна монета”, информацията дори се абсолютизира като стока, която много бързо се разваля и затова трябва бързо да се продава. Тук е интересно да си припомним примера на К. Г. Юнг, за времето когато всеки римлянин се превърнал вътрешно и, разбира се, несъзнателно в роб, защото непрестанното му пребиваване в атмосфера на роби, по подсъзнателни пътища го заразило с тяхната психология. Интересно как би изглеждало съзнанието на човека от ХХІ век в една империя, поддържаща се от зависимостта (и принудата) на един-единствен вид стока, наречена “информационна”. Като съвременна митологема информацията се оказва буквално всичко: звук, цвят, аромат, научни теории, жизнен опит, мистични озарения, божествени откровения, енергия и материя. Цялата тази “симфония” е продукт на определено цивилизационно очакване и като цяло изгражда скелета на мечтания цивилизационен проект - “информационното общество”, който, при отсъствие на философски самоконтрол на обществото, лесно се превръща в утопия. Винаги са предизвиквали съмнение теоретиците, които приписват доказателствена сила на добрите намерения. (Дано някой не направи асоциация с израза “Пътят към ада е застлан с добри намерения”). Но въпросът пред човечеството не се състои само във всеобхватността, вездесъщността и достъпа, нито се свежда до транслацията и неунищожимостта. Актуалният въпрос е за качеството на информацията, която несъмнено е двигателят на еволюцията и която болезнено се нуждае не от технократично, а от човекоцентрично дефиниране. За целта, както постулира римското право, преди да започнем спор трябва да уточним понятията. Потребителски подход към явлението „информация” Не буди ли съмнение фактът, че стратезите на информационното общество избягват да дефинират понятието “информация” и дори се стремят неестествено да го разширят? Няма да е научно коректно ако и ние се измъкваме от неловката теоретична липса на легитимна дефиниция на информацията с клишето, че “информацията” е понятие, чийто смисъл става ясен само в контекста, в който то се употребява. Добре е да имаме предвид, че когато говорим за информация в която и да е човешка сфера, най-често обозначаваме различни форми на източника на информация - сигнали, данни, факти, сведения, съобщения, послания и т.н. С други думи, автоматично и безкритично усвояваме един нездравословен синкретизъм, който обеднява методологичния апарат и намалява съпротивителните сили на комуникационната наука. Тази тенденция може да бъде преодоляна ако диференцираме гледните точки към информацията и възприемем един човекоцентричен поглед спрямо нея. Полезно би било да се придържаме към едно изпитано правило: когато се сблъскаш с противоречие, опитай се да направиш разграничение, защото хората често използват едни и същи думи, за да означат две различни неща. Потребителският (рецептивният) подход най-общо е реплика към линеарно-казуалната гледна точка, че всичко около нас е информация. Но той би ни помогнал да разграничим технократите от хуманитаристите, фетишистите и абсолютистите от специалистите в информационно-комуникационната сфера. В теоретичен план потребителският (рецептивният) подход притежава следните белези: първо, валиден е за хуманитарните и обществените науки или неговото приложение се ограничава до социалната сфера, до човекознанието; второ, предполага човешка насоченост на научните дебати, ангажира и в известен смисъл слива изследователя с неговия обект, ситуация, твърде различна от “студената” наука с типичното за нея “студено безразличие”; трето, разкрива потенциала на социалните явления като предлага концентрация върху реципиента на социалните действия, т.е. търси отговор предимно на въпроса “за или върху кого?”; четвърто, съсредоточава се върху ефекта от информационния обмен като изследва с приоритет петото “К” по Харолд Ласуел – “с какъв ефект” е изпълнено социалното действие; пето, предоставя ресурси за една ангажирана дефиниция, за едно социалноангажирано знание за основния фактор на развитието и растежа – информацията. Потребителският (рецептивният) подход се фокусира върху действащия субект, върху всеки притежаващ съзнание, воля и определена свобода на поведението човешки индивид. Такова ограничение в обекта на анализа се налага от обстоятелството, че само субект със съзнание и воля мож еда действа произволно, т.е. съобразно собствените си интереси, потребности и цели. Останалите субекти за нас не представляват интерес, тъй като тяхното поведение не може да се нарече автономно, над тях стои друг действащ или по-скоро въздействащ субект, който ги управлява и използва. Проблемът за същността на информацията не би могъл да се разреши и при участието или при съобразяването ни със субект, който не е целенасочен, който не притежава воля за познание и който е зависим от други волеви субекти. Той е типичен представител на социално-психологичната категория “тълпа”, чиято дейност се ограничава до имитацията, идентификацията и съобразяването с другите. Потребителският (рецептивният) подход към информацията обхваща комплекс от разнопосочни анализи, сред които етомологичен, биологичен, неврофизиологичен, кибернетичен, антропологичен, философски и прагматичен, основаващ се на емпирични наблюдения. Всички те имат потенциала да съотнесат явлението “информация” към субективния фактор, към създателя и потребителя на информация. Етимология на понятието “информация” От етимологична гледна точка думата “информация” има латински произход. Съвременното й значение има за основа следните термини: “in-formo” - 1. давам вид, придавам форма, образувам, правя, създавам; 2. представям си, описвам; 3. възпитавам, обучавам; “informare” - оформям, формирам, придавам форма, съставям понятие за нещо; “informatio” - представа, понятие за нещо [2]. Виждаме, че думата “информация” се отнася към човешките действия и би трябвало да се отнася и използва само при обозначаване на съзнателно действие по формиране, въвеждане във форма и преди всичко при гарантиран ефект от субективно действие. Когато употребяваме термина “информация” визираме активния характер на този, който се информира, който си създава представи и понятия. Макар че в латинския език не съществуват специализирани термини за антонимите на информацията като “липса на информация” и “дезинформация” (освен “in-forma” - лишен от форма, безобразен), бихме могли да импровизираме. “Липса на информация” може да се обозначи като “non-formatia” [3]. Добилата гражданственост у нас дума “дезинформация” се оказва русизъм, който носи значението отстраняване, изгубване, намаляване, променяне. Подобна дума на английски или френски език не съществува, а за означаване на явлението “заблуждаваща, изопачаваща информация” се използва думата “deformation” която има аналог и в латинския език: “de formatio” - обезобразяване и “de formo” - обезобразявам, развалям. Би било по-полезно и по-точно ако и в българския език руският термин “дезинформация” бъде актуализиран в “де-формация”, но това разбира се е въпрос на научно, социално и гражданско споразумение. Идеята на този кратък етимологичен анализ е, освен доближаване до субективния произход на термина “информация”, и конкретизиране на неговия антоним - дезинформацията. Коренът и на двете думи е “форма”, но докато едната е с градивна енергия, другата е с деструктивна. Информацията носи знак “+”, а дезинформацията (де-формацията) е винаги със знак “–”. Следователно, тя е много по-опасна от липсата на информация, защото отрича, отхвърля, разрушава заварените представи и понятия. На второ място е уместно да погледнем на субекта на информация като на биологично същество и да си припомним, че същинският потребител и генератор на информация е мозъкът. Мозъкът се нуждае от непрекъсната (денонощна) информация и този факт определя в максимална степен човека като информационна система. Информацията постъпва под формата на сигнали от външната среда през пет сензорни входа: зрение (90%), слух, осезание, мирис, вкус. Количеството сигнали, данни и съобщения, което постъпва към мозъка на съвременния човек не само от естествената, а и от технизираната му среда е минимум 100 хиляди бита/секунда, а той реално може да анализира и използва между 25 и 100 бита/секунда. От неврофизиологията е известно, че човешкият мозък фиксира всички, но обработва (възприема) само по-силните сигнали, получени отвън. При засилена интензивност на информационните потоци се намалява чувствителността към слабите сигнали от страна на реципиента, а мозъкът му получава ограничено информационно разнообразие от ограничено възприети сигнали (съобщения), т.е. протича процес на ограничено познание. Когато събитията, промените в околната среда възникват по-бързо от нормалното, човекът е способен да реагира само избирателно, докато при обичайна ситуация и нормална динамика избирателната реакция (селективното отношение) го спасява от грешки и провали. Дори да остане само на основата на физиологията и неврофизиологията комуникационната наука смело може да приеме постулата, че информацията не е нито материя, нито функция, нито пък журналистически жанр, а изначална субстанция на човешкия живот, наред с веществото и енергията (което впрочем беше оповестено още от Норбърт Винер в средата на ХХ в.). “Важността” на информацията е неизменна от момента на възникване на човека. В древността, например, един ловец на мамути се нуждае от адекватна информация за поведението на животното, за разстоянието до него, за климатичните условия, за характера на повърхността, по която се придвижва, за силата на удара и за резултата от него. Необходимата му информация е от различно естество, но също толкова важна, колкото за съвременния човек. С развитието на цивилизацията информацията не може да става “все по-важна”, тъй като по своята природа (продукт на преобразуване на външните сигнали в понятия) винаги е била, е и ще бъде онова средство, чрез което субектът се ориентира в обкръжаващата среда. На ниво отношение “обкръжаваща среда - човек” можем да предложим следната дефиниция: информацията е формализиран продукт от преобразуването на регистрираните сигнали в известни понятия. Как се стига до този продукт? Сферата, която на този етап ни интересува, е съприкосновението между обективния свят и човека - субект. Обективният свят, както знаем, е динамична система, в която всички елементи са в непрекъснато взаимодействие. В структурно отношение обективният свят е съвкупност от материални тела, полета и енергии. Резултатите от техните взаимодействия се наричат сигнали - промените в качествения и количествения състав на елементите на обективния свят. Субектът, който се намира вътре в обективния свят, притежава необходимата сензорна система, чрез която да регистрира и фиксира известна част от тези сигнали. Но това са само подбрани сигнали, само сигналите, които са му необходими да се ориентира в средата, да бъде в равновесие с нея и да съхрани вътрешното си равновесие, т.е. сигналите, които са важни само за него и които притежават субективна ценност. Множеството регистрирани сигнали човекът обединява в група или масив, които се дефинират като данни. Тези данни обаче трябва да се разпознаят, т.е. да се преобразуват в известни на съзнанието понятия [4]. В процеса на преобразуване съзнанието оперира с т.нар. тезаурус, своеобразна матрица, оформена от цялото натрупано знание, минал опит и способности на организма да възприема нови данни и знания. Или тезаурусът предопределя информационния потенциал на индивида. Но, за да се превърнат в понятия, новопостъпващите данни трябва да се подложат на обработка чрез подходящи методи, сред които съпоставяне, индукция, дедукция, анализ и синтез. Именно в този процес на преобразуване, на обработка на данните се получава информацията. Необходимо е да се знае, че това се случва мигновено и непрекъснато - по принципа на лавинообразуването. Във всички случаи обаче информацията е естественият фундамент, посредством който субектът формира своето поведение по посока на изменение на обкръжението си и на запазване на вътрешното си равновесие (оцеляване) - действия, за които изразходва наличните си материални и енергийни ресурси. Очевидно е, че човекоцентричният подход приема за фундамент качеството на опита (съществен дял от тезауруса) на индивида, който детерминира явлението информация. Важни наблюдения в това отношение регистрира и комуникационната наука [5]. Доказано е, че информацията може да се появи в рамките на първичния опит, т.е. човекът може да отстрани своята неосведоменост или неориентираност въз основа на естествените си, неопосредените си контакти (от некомуникативно естество) с околната среда. Но все по-често човекът се нуждае от информация, захранваща вторичния му опит - тази, която редуцира неосведомеността, неориентираността му, която намалява незнанието му чрез опосредени от други хора или техническите им екстензии взаимодействия. Медиатеоретикът Винфрид Шулц [6] много сполучливо обяснява генезиса и ресурсите на двата вида опит чрез понятия, получени от преработка на информация под формата на символи/знаци: “Обикновено понятия като “дъб”, “ябълка”, “къща”, “автомобил”, “гробище” представляват в нашето общество първичен опит; но понятия като “мангово дърво”, “папая”, “иглу”, “катамаран”, “пирамида” у повечето хора от Средна Европа се дължат на вторичен опит, тяхното значение е получено на базата на картинки или описание в книгите или в резултат на представяне в пресата, филмите, телевизията; същото се отнася и за понятията “космическо пространство”, “атом”, “сила”, “чест”, “интелегентност” - знаци, чийто смисъл не е достъпен чрез първичния опит, защото обозначават абстракции или обекти, които не са възприемаеми чрез нормалните способности на човешкия мозък, и знаците с историческо значение - “Вавилон”, “цезар”, “30-годишната война”, “Френската революция” - могат да представляват само вторичен опит”. Понятието “информация” в комуникационната наука Разглеждайки информацията и нейната човешка природа, следва да илюстрираме явлението “психологизация на информацията” (Фиг. 1). Същността му се състои във фиксирането на знаци и символи, в получаването на съобщения, преминаването им през психиката на информиращия се, обработването им чрез съответните методи, превръщането им в понятия и нови знания и евентуалното им предаване под формата на “ексформация” (потенциална за друг получател информация). Буди недоумение фактът, че постигнатата през 60-те-70-те години яснота около понятието “информация” в американската и немскоезичната наука за комуникациите днес остава непризната и без приемственост. В съгласие с постигнатото от Клод Шенън (1949 г.) и неговата математическа теория на информацията преди години е съществувало единодушие, че информацията е “корелат на незнанието”. Години наред като информация се дефинира само онова, което отстранява или редуцира неизвестността. Теоретиците са убеждавали, че човек може да получи информация само за неща, за които у него съществува определено невежество или неизвестност [7]. Впрочем, у нас е формулирана една от твърде точните и лаконичните дефиниции за “информация”, която гласи: “информация е възприетото от някого или нещо отражение или знание” [8]. Което означава, че информацията е средство за индивидуализиране на знанието. Не всяко знание е информация, а само субективно оцененото и интериоризираното като ново и нужно. Невъзприетото (неоткритото, недекодираното, неразбраното, неосмисленото) знание си остава само знание, само сведения - обект на запазване и предаване, но не и информация. Фиг. 1. Човекът в персонално информационно поле Информацията съществува само в латентен вид и ще се отдели от съобщението само при активиран информационен процес, само след съответната обработка в мозъка на субекта, при която се филтрира новото от старото знание и в резултат на която се заражда ново знание. От тази теоретически изчистена позиция се подхожда и към уточняване на понятието “съобщение” [9]. Едно съобщение се приема за “информационно” само тогава, когато ни съобщи нещо, което не ни е било известно преди това. Съобщението е равно на информация само ако намалява, редуцира или напълно анулира моята неосведоменост, моето незнание, дефицита ми от знания. Тук Fred Attneave дава един от най-впечатляващите примери: съобщението “Ескимосите живеят в далечния Север, където е студено” за мен не е информация, защото не увеличава несъмнено оскъдните ми знания за ескимосите. Същото се отнася и за съобщението “Две по две е четири”, което някога (когато посещавах основното училище) беше за мен “информационно”, но днес в никакъв случай не намалява дефицита ми от математически знания. Следователно, дали в съобщението има информация в никакъв случай не зависи от самото съобщение или пък от изпращача, а изключително от нивото на информираност, осведоменост на получателя - автентичният субект на информацията. Информационното съдържание на едно послание е “функция на състоянието на получателя”, т.е. в никакъв случай не е обективна величина, защото е напълно възможно една и съща “новина”, един и същи материал или сигнал за различните получатели да съдържа много, по-малко или никаква информация [10]. Можем да повторим - доколко едно съобщение или послание е информация зависи само от нивото на информираност и дори на изненада (неочакваност) при автономния реципиент. Едно съобщение, предадено в жива или технически опосредствана комуникация, може да се означи като “информация” само по волята и съзнанието на неговия възприемател! И тук следва да откроим нещо много важно в природата на информацията: информацията има субективен характер. И след прегледа на долу изложените примери не може да не стане ясно, че информацията е резултат, продукт на отношението между дразнителя (средата, съобщението) и конкретния човек: • един опитен лекар в древността е можел само с ухо да различи няколко вида пулс; • един опитен разузнавач може да разпознае над 70 вида парфюми; • руски емигранти - белогвардейци в Париж припадали, когато чуели песента на Владимир Висоцки “Я коней напою, я куплет допою...”, докато за французите тя не само не носела никакъв драматизъм, а и като текст оставала неразбираема; • един документален филм за концентрационния лагер “Бухенвалд” за 15-20 годишните зрители може да донесе 100% информация, докато за евреина, преживял ужасите в същия този лагер, този филм би провокирал само разпознаване, само припомняне на минал опит, без да му съобщи нещо ново, без да го определи като информативен. Оттук бихме могли да актуализираме и разбирането за понятието “информиране”. Информирането е процесът, чийто субект е получателят, потребителят на съобщението (посланието) и именно от него зависи ефективността и резултат от информационния акт, а не от източника. Информирането е съзнателно действие на информиращия се. Или, информирането е акт на самоинформиране. А какво точно се случва в акта на информиране (вж фиг. 1), как информацията се обработва в мозъка и как точно се стига до ново знание предстои да научим от изследователите, които проучват мозъка. Към момента само можем да предположим, че “отделената” от съобщението информация флуктуира (колебае се, отклонява се временно от нормалните си стойности) или се изхвърля в зависимост от състоянието и приоритетите на субекта. Можем да предположим също, че за да се превърне в ново знание, придобитата информация подлежи на перманентна проверка с практиката и ако не намери адекватния за целта терен, т.е. ако е успяла да изпревари практиката, се формулира и фиксира на траен материален носител като хипотеза (знание в очакване). Кое е информация? Емпиричните наблюдения обикновено се правят за целите на индуктивния анализ, но е допустимо да се извършват и с цел обратна връзка, т.е. когато трябва да се провери нивото на науката - дали, както е по правило, теорията изпреварва практиката. На първо място си позволявам да споделя едно по-общо наблюдение. Предвид изложените по-горе заключения за неидентичността между “информация” и “съобщение” (“сведение”), е твърде неадекватно масмедиите да се назовават “средства за масова информация”. Дали са за “информация” имат право да ги определят реципиентите, а не работещите или управляващите тези “средства”. По-адекватно и научно коректно би било да се определят като “средства за осведомяване”. В това отношение Българското национално радио стои на разумна дистанция от информационния фетишизъм. Думата “информация” се използва много внимателно и адекватно, а официалните формулировки на емисиите и рубриките съдържат ключовите думи “сведения” и “вести” (“Сутрешен-Обеден-Вечерен осведомителен бюлетин”, “Вестите от деня”, “Вести от страната”, “Чухте обедните спортни вести” и т.н.). Да преминем към емпирична проверка на характеристиките на информацията. Кое съобщение на практика е информация? 1. Регистрираният сигнал или полученото съобщение. Например, през 1977 г. от Кейп Канаверъл е изстреляна космическата станция “Вояджър”, на борда на която е инсталиран златен диск със записани 1500 послания на 55 езика. Сред тях е българската родопска песен “Излел е Делю хайдутин” в изпълнение на Валя Балканска. Върху същия диск има запис и на естествени звуци от Земята - поздрав от кит, пукот от огън, звук от сечива, звуци на опитомени животни, ехтеж на машини, звук от излитане на ракета, а на финала са записани звук от целувка и плач на бебе. Всички тези съобщения ще станат информация, ако все още звучат в Космоса и ако има кой да ги регистрира, да ги възприеме. 2. Откритото съобщение. Информацията в едни случаи изисква активно, съзнателно търсене, а в други се получава случайно, ненадейно и води до изненада (тогава я наричаме “откритие”). Например, древните тракийски съкровища и археологическите находки са винаги информация, независимо как са открити. Във фонда на Руската национална библиотека в Москва има около 50% непоръчвани никога книги, които наричаме “съобщения, застинали в очакване”, а знанията, фиксирани в тях ще станат информация, когато бъдат открити без значение от случаен или мотивиран читател. Подобна е и ситуацията с посланието от Тодор Живков, запечатано под мраморна плоча във фоайето на мемориала “Плевенска епопея”, и придружено от надпис: за бъдещите поколения - да се отвори след 100 години. Това послание ще стане информация за “бъдещите поколения”, едва когато се разпечата наново, след като са изминали 100-те години. 3. Декодираното съобщение. Съобщение, изпратено или подадено на чужд език, към реципиенти които не владеят този език, не може да е информация (вж Фиг. 2). Например, фразата “Pro captu lectoris habent sua fata libelli” ще стане информация само за владеещия латински език и само когато той я декодира: “В зависимост от своите читатели, книгите имат различна съдба”. Същото важи и за турската пословица “Казъъ калъч вер, фурсант верме”, която макар че е възпроизведена на кирилица остава недекодирана, докато не я преведе получател с познания по турски език. Едва тогава пословицата “На жената сабя дай, свобода не давай” става информация. Фиг. 2. Стихотворението “Близо и далеч”, писано на китайски език Класически пример кога едно съобщение става информация е Розетският камък (Фиг. 3), своеобразната книга-трилингва на египетската култура. Върху него е фиксирано едно и също послание на три различни писмени системи, благодарение на което Шамполион успява да декодира йероглифното писмо. Още един аргумент за характеристиката “декодираност” на информацията ни доставя примерът с предметното писмо “ароко”. То участва в първата в историята “информационна ситуация” с декодиране, описана от древногръцкия историк Херодот (484-425 г.пр.н.е.). В своята “История” той свидетелства за пра-дипломатически документ, предаден на персийския цар Дарий от скитите. Посланието “съдържало” птица, мишка, жаба и пет стрели. Персите получили съответната информация, едва когато дешифрирали символите. Оказало се, че смисълът на съобщението е ултимативен: “Ако вие, персите, не отлетите в небето като птици, или не се заврете в земята като мишки, или не скочите в блатото като жаби, няма да се върнете назад, защото ще бъдете поразени от нашите стрели” [11]. Фиг. 3. Розетският камък. Идентичният текст е написан на древноегипетски, египетски разговорен и гръцки език (196 г. пр.н.е.) 4. Разпознатото съобщение. Разпознаването (recognition) е “повторно познание”, т.е. разпознаването предполага определено “познаване”, наличие на предварително, априорно знание за обекта. За разпознаването не е необходима абсолютна идентичност на сигнала (съобщението), а само остатъчни, ключови, информационно-съдържателни елементи. Примерно, виждаме даден човек и го назоваваме по име, разпознаваме го в тълпа, разпознаваме билка сред ливада от различни треви, разпознаваме цял град по един символ или изглед, разпознаваме радиостанция по музикалната заставка или по гласа на диктора, чуваме откъс от речта на телевизионния водещ и разпознаваме националността на канала (немски, арабски и т.н.), отваряме книга и разпознаваме езика, на който е написана, наблюдаваме от дистанция жестовете на чужденец и разпознаваме на коя етно-културна група е представител. Всички тези примери са илюстрация на взаимодействието между сигнала или съобщението и субекта и, по-конкретно, показват способността на човека да класифицира понятията в съзнанието си и да различава класовете. Без тази способност не бихме могли да общуваме, нито да изпълняваме каквото и да е волево социално действие. Когато чуем някакъв звук, ние го съотнасяме към ансамбъла от подобни звуци, съхранени в мозъка ни, откриваме класа, към който се отнася, и му реагираме в съответствие с навиците, усвоени през миналия ни опит. По същия начин търсим в съзнанието си и класа на езика (невербален, устен, писмен), на който получаваме ново съобщение - ако кодовата система (езикът) ни е позната, ще търсим информационно-съдържателните елементи в него, независимо, че е напълно ново като форма и смисъл (така е при жестовете в индийските танци). Така можем да разгадаем всеки чужд или небрежен почерк, стига да е организиран съгласно познатата ни граматична система, можем да възприемем посланието на оратор с говорни дефекти, да познаем лицето на човек в различни ракурси, при различно осветление или в карикатура. И всички тези примери потвърждават тезата, че “информацията” е винаги информация за някого, в случая - за разпознаващия субект, детерминиран от целия си първичен и вторичен опит, от навиците и способностите си. 5. Информация е новото, вярното и актуалното (симултанно предаваното) съобщение. Ще припомня един случай от 15 март 2001 г. - катастрофата с автомобили от кортежа на президента на Малта близо до Рилския манастир. Информацията за всички журналисти и тяхната аудитория към 18,00 часа е съобщението, че има един смъртен случай - шофьора на една от пилотните коли и петима тежко ранени в болницата в гр. Благоевград. А в емисията “По света и у нас” на Канал 1 по БНТ в 20,00 часа говорителят чете не само старо, а и невярно съобщение: “Има двама леко ранени, които са настанени в Правителствена болница в гр. София”. За новинарския екип от БНТ това може и да е информация, но за осведомената преди два часа аудитория не е. Когато казваме, че понятията “информация” и “новина” са идентични, трябва да имаме предвид, че не съществува съобщение с абсолютно нови елементи и характеристики, че сто процента неизвестно, непознато, чуждо и неочаквано съобщение не може да съществува. Ако няма рецептор, сетиво, което да го разпознае, или ако е поднесено на съвършено нова, непозната за никого кодова система (графична, иконична, вербална), то дори няма да е съобщение. Няма да може да съ-общи никого. Аналогични разсъждения можем да направим и за съобщение, в което всичко е познато, известно от по-рано на получателя - то престава да бъде съобщение. Когато казваме, че няма нищо по-старо от вчерашен вестник, сякаш подсъзнателно отхвърляме думата “вестник” на чисто семантично ниво - той вече не е “вест-ник”, не е носител на вести, а се е превърнал в документална, библиотечна или архивна единица. 6. Информация е нужното и полезното съобщение, сведение. Ако едно съобщение е ненужно и безполезно, човешкият мозък проявява селективно отношение и го пропуска без да го фиксира или го отхвърля като “слаб” сигнал. Всеки субект сам преценява дали една новост, макар и декодирана, разпозната и актуална, за него е информация: нова археологическа находка, нова химическа формула, нов софтуерен продукт или пък “Бюлетина за нивото на река Дунав в сантиметри” по програма “Хоризонт” на БНР (всеки ден, 15:10-15:15 часа) и прогнозата за времето на остров Зелени нос. 7. Информацията е осмисленото съобщение. Да си представим, че на компютърния екран в кабинета на колегата ни се появява съобщението “1:1”. Ние се опитваме да го декодираме и разберем като се питаме: това деление ли е или резултат от спортно състезание? След малко влиза колегата ни и оповестява: “А, едно към едно! Това е резултатът от изчислението, което зададох на системата - да установи какво е съотношението между ражданията и абортите през последните десет години в Европа”. По този начин и ние не само дешифрираме, а и осмисляме съобщението на компютърната система, съответно - и ние получаваме информация. 8. Информация е точно предаденото, еквивалентното, недеформираното съобщение. Практиката ни достави следния пример. На 18 май 2000 г. БТА разпространява интервю с Тодор Кавалджиев, дадено за радио “Свободна Европа”. В текста четем следното изречение: “Аз подозирам една организация, която е сваляла три пъти от преврат - имайте предвид!” На 19 май БТА поднася на абонатите си извинение за грубата грешка, забелязана от печатните медии. Точното изказване на вицепрезидента гласяло: “Аз принадлежа на една организация, която е сваляна три пъти от преврат...” [12]. Следователно, бързото отстраняване на деформацията в двете думи трансформира неточно предаденото съобщение в точно, респективно - дезинформацията в информация. Кое не е информация? Научно правило е, когато дефинираш предмет или явление, да можеш и да го отграничиш, да посочиш кои предмети, явления или техни аспекти остават извън определението, макар и от самото него да се подразбира. Не случайно в началото на анализа се спрях на проблема за информационния фетишизъм. Не може “всичко” да е информация. Подобно твърдение издава липсата на критично отношение, терминологичното и вербално-аналитичното безсилие и пораженчество. Така както е по силите ни да кажем кое не е новина, кое не е комуникация, кое не е медия, кое не е публицистика или журналистика, така би трябвало да можем да посочим и кое не е информация. 1. Не е информация нерегистрираният сигнал (неуловеният от сензорната ни система). В едната група са сигналите, към които усещанията ни нямат необходимата чувствителност. Например, човешкото ухо възприема звукови вълни с честота от 16 Hz до 20 kHz, т.е. този диапазон (обхващащ 10 октави) носи на човека звукова информация. Звуците, които остават извън него - в ниско- и високочестотния спектър не са възприемаеми за човека и, следователно, не са информация. Човешкото око, от своя страна, възприема или регистрира светлина с дължина на вълната от 400 до 800 ммк. Невидимите за окото трептения - инфрачервените и ултравиолетовите лъчи, рентгеновите и гама-лъчите не носят на нормалния човек информация. В другата група са сигналите или кодовете, за които нямаме (или сме изгубили) сетивен опит. не ни носи информация брайловата писменост, която се разчита само тактилно. Сложни музикални произведения и мултипластови произведения на визуалните изкуства не носят информация на субекти без съответната грамотност и рецептивен опит. 2. Не е информация недекодираното съобщение. Непознатите кодови системи, чуждите знакови системи и езици не могат да носят информация на субект, който не умее да ги декодира (пример са съобщения с морската азбука, с азбуката на глухонемите или с алхимичните символи на съединения, знаци, сплави и природни вещества). Съществуват безброй примери за провалени информационни процеси и комуникации в резултат на липсата на “общ език” и разбираеми съобщения. Разполагаме и с пример с трагични последствия. На 27 март 2001 г. агенция ЕПА съобщи за тежка катастрофа край гр. Пекро в Белгия. Два пътнически влака се удрят челно и 8 души загиват. Причината за инцидента се оказа от “информационно естество”. Стрелочниците не успели да осъществят информационен обмен, тъй като единият бил валонец (френскоговорящ белгиец), а другият – фламандец. Двете срещуположно движещи се влакови композиции се озовали в един коловоз, понеже двамата разноговорещи не могли да дешифрират, респективно - да координират съобщенията и действията си. 3. Не са информация неразвитите, непревърнатите в значение абревиатури и съкращения. Проблемът тук също е свързан с акта на декодиране, но има и случаи, когато една абревиатура може да бъде разпозната, да донесе информация без да бъде развита в наименование, просто защото се налага във вторичния опит като марка или клише. Такъв е случаят с Internet, което е абревиатура на INTERconnected computer NETworks (компютри, свързани в мрежа) или UNESCO – абревиатура на Unted Nations Educational, Scientific and Cultural Organizations. Но абревиатурите ДОВСЕ и ТМОИИ не са информация до момента, в който успеем да ги развием (разчетем), съответно - като Договор за обикновените въоръжени сили в Европа и Теория и методика на обучението по изобразително изкуство. Съкращенията, използвани в интернет-форумите, също не са информация за човек, който не общува чрез интернет и не употребява нет-жаргона. 4. Не е информация непреводимото, особено за непознаващия езика. А.П. Чехов е автор на следната епиграма: “Настоящий мужчина состоиться из мужа и чина”. Този каламбур не може да стане информация за невладеещия руски език, тъй като е непреводим на български. Преди години на международни конференции на ООН щом станело дума за “самотни майки”, участниците от арабските страни се изключвали автоматично от информационния процес, тъй като в арабския език подобно понятие не съществува и преводът му се оказвал невъзможен. 5. Не е информация диалектната дума или израз, когато остава неразбрана. Разбирането е пряко свързано с познаването на езика, заедно с условията и контекста, в който е възникнал предмета или явлението. Диалектните думи са знаци, възникнали по взаимно, групово споразумение в различни исторически условия и географски региони. Не са информация думите “бел”, “казма”, “кюрек”, “лизгар” за този, който не знае, че с тях се означава в различни области на България предметът “плава лопата”. Не може да бъде информация съобщението “Горе горе горе горе, доле доле” за този, който не разбира диалектния говор в района на Банско. Ще се превърне в информация, когато разбере, че “Горе планината гори повече, отколкото долу”. 6. Не е информация съобщение, поднесено на чужд и псевдонаучен език. Отваряме, например, “Современный словарь по психологии”, за да получим информация за понятието “Човек” [13]. Декодираме, обаче не успяваме нито да разберем, нито да осмислим написаното: “Человек - это индивид-существо, кот. отражает - воплощает - парадигмоизирует - эйдетикоизирует апикально-высшую ступень эволюции бытия - онтоса - экзистенции; это субъект культурно-социально-онтологическо-исторической деятельности; как продукт и субъект деятельности-активности в социуме-экстеросреде человек рассматривается как система-модель, детерминационные феномены которой выступают-инкарнируются как матрицы-формы генезисо-биологических, эволюционно-социальных факторов, образующих-аддитивирующих-суммирующих синкретическую целостность-единство, субъект-индивид-человек постоянно подключен-аггломецирован-раппортирован к другим субъектом, к дифференциально-онтологическим-социальным связам-отношениям, кот. складываются-формируются-эволюционизируются в процессе его трудовой деятельности, в коммуникативных факторах, в его креативно-гностическо-психических их феноменах, коррелируемых с познанием мира, бытия, социума”. Цялата непоносима сложност на изказа създава достатъчно препятствия пред четящия, който ако прояви воля да прочете текста до край, трудно би извлякъл необходимата му информация за понятието “човек”. Макар амбицията на издателството да е утилитарна: “този речник ще бъде полезен за хора от всички възрасти”, отпечатаните 11 хиляди екземпляра едва ли ще станат търсен и пълноценен източник на информация. 7. Не е информация неразтълкуваното и неосмисленото съобщение. Тук могат да се обособят няколко групи примери: • съобщение-сигнал, но без смисъл: такава е думата “абракадабра”, с която илюзионистите насочват вниманието на публиката си; с уточнението, че на иврид думата се произнася “авракадавра” и има смисъл на заклинание, превежда се като “Скрий се нечестивецо!” и се пишело 11 пъти докато се получи триъгълник, който се носел в малка кесийка на шията против различни болести. • съобщение - дума с двойно значение: такава е думата “кенгуру”, която за всеки от нас означава австралийски торбест бозайник, но на езика на австралийските аборигени означава “не знам” и е произнесена пред капитан Кук, когато попитал туземците какво е това животно. • съобщение с неправилен словоред, който води до двусмислие и/или неразбиране (посочените примери са от българската преса): “Вчера се навършиха 144 г. от въвеждането на догмата за непорочното зачатие на Дева Мария от папа Пий ІХ” (в. “24 часа”, 1998); “Момиченце роди малко преди полунощ в събота Уесекската графиня Софи” (в. “24 часа, No 309, 10 ноем. 2003, с. 48); “Костюмът на Борис Христов от “Борис Годунов” дари на Народната библиотека съпругата на певеца Франка де Рензис” (в. “168 часа”, 15-21 март 2002, с. 21); “По-малко учете, повече играйте” (анонс на с. 1) и “Играйте много, учете поне малко!” (в. “24 часа”, No 137, 25 май 1998, с. 3). • съобщение с подтекст, неправилно разтълкувано: в интервю за сп. “Ева” (ноем. 2002 г.) Ивайло Цветков, директор на сп. “Егоист” разказва - “Наскоро казах на едно момиче, че е безусловен триумф на формата над съдържанието, а тя взе, че се изчерви и даже ми каза “Мерси”. • съобщение с полисемантична ключова дума или с употреба на една дума, натоварена с различни функции: “Петър Стоянов свали Нери Терзиева” е заглавие на статия във в. “24 часа” (No 178, 29 юни 1999, с. 40). Това съобщение може да бъде разтълкувано в минимум шест варианта, колкото значения на думата “свалям” откриваме в Тълковния речник на българския език (1. снемам, пренасям от по-високо на по-ниско място; 2. разтоварвам от превозно средство; 3. събарям, карам да легне или да падне на земята, обикновено с бой; 4. снемам от себе си, от тялото, от гърба си; 5. (прен., жаргон) понижавам или лишавам от висок пост; 6. карам някого да се влюби в мен, флиртувам, ухажвам, прелъстявам). Едва след запознаване със съдържанието на материала, разбираме и смисъла на заглавието: “Петър Стоянов свали Нери Терзиева от президентския етаж на “Дондуков” 2 в нов пресцентър на партера. Това е два етажа по-долу, където е и помещението за журналисти”. 8. Не е информация съобщение (или част от съобщение) с повторение (тавтология) или с ненужно уточнение. Сигнали и съобщения с натрапчива повтаряемост не носят информация, защото мозъкът ги пропуска като шум, като паразитни сигнали. Такива случаи наблюдаваме при ритъма на часовника “тик-так”, припевите в песните (рефрени), повествователните приказни клишета “Имало едно време”, “В някакво си царство, в някакво си господарство”, “Речено-сторено”, рекламните послания, повтаряни до втръсване продължително време, родителското напомняне “Трябва да си измиеш ръцете!”, както и всички табели с надписи, покрай които минаваме най-редовно (на вратата на дома ни, на работния ни кабинет, на тоалетната, на автобусната спирка и т.н.). Историята на печата свидетелства за заглавия във вестници от началото на ХХ в., в които тавтологията не носи никаква информация: O “Императорът пристигна в Лондон, където ще остане до отпътуването си” (в. “Лион Репюбликен”, 10 окт. 1905 г.); O “Едуард VІІ навършва утре 66 години и следователно започва 67-та” (белгийският в. “Етоал”, 10 ноем. 1907 г.); O “Управата на затвора разполага, при наличието на 15 хиляди затворници, с 30 хиляди чифта ръце” (в. “Йовр Колониал”, 21 септ. 1923 г.); O “Господин Норман Дейвид ще бъде назначен посланик на Великобритания в Лондон” (в. “Л’Амн дьо Пьопл”). 9. Не е информация съобщение/съобщения с противоречиви данни. Противоречията най-често се забелязват в журналистически материали за едно и също събитие, публикувани в различни печатни медии: O “Четири тави с баклава донесе вчера в парламента зам. шефът от ДПС Юнал Лютфи. Той почерви председателя Огнян Герджиков, депутати и журналисти за празника “Шекер Байрам” (в. “Труд”, No 326, 27 ноем. 2003, с. 4) и “Зам. - шефът на парламента Юнал Лютфи почерпи депутатите от името на ДПС за големия мюсюлмански празник Рамазан-байрам” (в. “Стандарт”, No 3917, 27 ноем. 2003, с. 1). O Глобяват четирима министри за агитация” (в. Труд, No 294, 25 окт. 2003, с. 1, 4) и “Петима министри наказани за агитация” (в. 24 часа, No 293, 25 окт. 2003, с. 5). O “Кола рани двама души на спирка” (в. Труд, No 306, 6 ноем. 2003, с. 40) и “Кола помете трима на спирка” (в. Стандарт, No 3896, 6 ноем. 2003, с. 1). O Не може да се нарече информация, съобщение с разлика в глаголното време: “Крал Хюсеин умря” (в. “24 часа”, Вечерно издание, 6 февр. 1999, с. 1) и “Крал Хюсеин умира” (в. “24 часа”, Второ издание, 6 февр. 1999, с. 1). 10. Не е информация съобщение, което е разпространено в неграмотен вид (макар и от “заслужаващ доверие източник”): Ето какви съобщения съдържа Бюлетинът на Дирекция “Информация и връзки с обществеността” на Министерството на вътрешните работи на Р България от 25 април 2002 г.: “Вилосипедите били слабост на Добри В. (21 г.). Щом види двуколесно возило Ц веднага го отмъква. Разбира се, от по-малки и беззащитни от него. И понеже никой не се разделя с колелото си просто така, Добри използвал сила. Районът на действие на задържания от криминалистите на Първо РПУ бил около 31-во училище в квартал У Гео Милев Ф. Два грабежа има зад гърба си той Ц на велосипеди У Кинг байк Ф и У Бианчи Ф. По случая е образувано дознание. Дознание в същото районна управление се води и срещу друг Угерой Ф. На Цариградско шосе Константин Г. (20 г.) налетял на 14-годишно момче и му задигнал пари и мобилен телефон. София. Неуютно място за наркопласьори и наркомани продължава да бъде столичния град. При поредната спецакция, с хероин за около 90 дози, бе заловен от криминалистите на Пето РПУ Веселин П. (23 г. ). В 25 найлонови пликчета разпределил дрогата пласьорът. Автопатрул спипа и старата позната на полицията Валя С. (46 г.) със седем пакетчета от същата дрога. След разпит в Трето РПУ тя е предадена на следствието”. Съобщенията са предадени тук в автентичния им вид, със стилистичните, правописните и пунктуационните грешки, за да се илюстрира непрофесионализма, недопустим за дейността в една структура от държавната администрация, при това означена като дирекция “Информация”. Кое е дезинформация? При направения кратък етимологичен анализ на понятието “информация” се установи, че дезинформацията е по-опасна от липсата на информация, защото носи знак “–” [минус] и следователно може да промени посоката на човешкото действие, може да преиначи смисъла на обработените в мозъка данни, да деформира полученото след обработката ново знание, да отхвърли, да отрече или да анулира наличните в тезауруса знания, представи и понятия. Известно е, например, че в Средновековието са обезглавявали синоптици, които системно не познавали времето и въвеждали в заблуждение кралския двор. Съвременните наблюдения могат да покажат, че обществото се притеснява повече от липсата, от укриването на информация, отколкото от дезинформацията, но това е тема за по-различен тип изследване. За целта на настоящия анализ е задължително да потърсим генезиса на превръщането на едно съобщение в дезинформация. Разбира се, и тук трябва да отбележим, че де-формирането по начало също зависи от субекта – получател и интерпретатор на съобщението. Ето някои типови ситуации: 1. Съобщение, в което липсва или е неправилно поставен препинателният знак. Класически са примерите с липсващата запетая. Единият е свързан със съобщението-заповед “Да се обеси не да се освободи!”, в което една произволно поставена запетая може да промени смисъла в противоположна посока. Вторият пример на латински език: “Edwardum occidere nolite timere bonum est”. Такава бележка оставила кралица Елизабет на тъмничаря, който отговарял за окования Едуард ІІ. Посланието в превод гласяло: “Да убиете Едуард не смейте да се боите по-добре”, но осмислянето и реализирането на заповедта без запетая било оставено на интерпретативните възможности на тъмничаря. 2. Съобщение с липсващо логическо ударение и интонация. То лесно може да се трансформира в дезинформация, ако е предадено в писмен вид. Четем утвърдителното “Да, да!”, но ако съобщението има за цел да предаде отрицание чрез двойно потвърждение? 3. Съобщение с липсваща пауза при артикулиране. То също може да се превърне в дезинформация при неизразително четене или изговаряне. Например: “Посрами се детето” и “Посра ми се детето”. Разликата е очевидна при четене, но е неразгадаема при диктовка и в устно информиране. Де-формационно въздействие имат всички фалшифицирани, дегизирани и инсценирани съобщения, на които няма да се спираме. Сред тях обаче най-деструктивно, а защо не - “терористично” спрямо човешката информираност и знания е въздействието на т.нар. “лъженаучна новина”. Такова се оказа съобщението за откриването на елементите No 116 и 118 от Менделеевата таблица, вестта беше разгласена от физикът от български произход Виктор Нинов през 1999 г. През юни 2002 г. обаче ръководството на американската лаборатория “Лорънс Бъркли”, в която работи българинът, оповести, че синтезът на най-тежките химически елементи съществува само на хартия, защото резултатите от експеримента са подправени и, следователно откритието е несъществуващо. Обобщение Някъде в средата на ІІІ век пр.н.е. в Сиракуза живеел тиранинът Хиерон. Веднъж той се усъмнил, че неговият златар е вложил в златната му корона повече сребро, отколкото трябва. Повикал Архимед (ок. 287-212 г.пр.н.е.) и поставил задачата да изследва съотношението между двата метала. Къпейки се във ваната, Архимед не спирал да разсъждава върху възложената му “обществена поръчка” и така, съвсем случайно открил един от основите закони на хидростатиката [14]. Тази ситуация би могла да ни илюстрира почти всички аспекти и изводи от предложения дотук човекоцентричен подход към информацията. 1. В момента, в който щастливият Архимед изтичал гол на улицата и започнал да вика “Еврика!”, само той знаел, че “всяко тяло, потопено в течност, намалява теглото си с толкова, колкото тежи изместената от него течност”. Но в момента, в който го оповестил пред всички, това съобщение се превърнало в стопроцентова информация. Така е и с всяко изобретение или откритие - явява се като съобщение, което по едно и също време за всички получатели е и информация, и готово научно знание. 2. Едно откритие се прави или съзнателно, целенасочено, или случайно. Склонността към информационен фетишизъм е по-силна при изпълнителите на “социални поръчки”. Докато при Архимед не е така - той преследва една цел, а получава резултат, който не е очаквал. Елементът на изненадата обогатява явлението “информация” с още един аспект - автоинформацията. 3. Възгласът “Еврика!” е съобщение, което не носи за околните информация, защото те все още не знаят в какво се състои откритието. Викът “Еврика!” е по-скоро интрадукция, сигнал - предупреждение за “разчистване” на повече място в главите на хората, за да могат да поемат наведнъж огромен информационен “багаж”. 4. Откритият и формулиран от Архимед закон е ново знание, неизвестно дотогава, което би останало само знание и не би се превърнало никога в информация, ако ученият го беше укрил, ако си беше замълчал, дори и да беше го фиксирал върху някакъв материален носител. 5. Това знание се превръща в съобщение, едва когато Архимед му придава словесна форма, предназначена за включване в каналите на социалната комуникация. Но това съобщение би могло и да не бъде съобщено или би могло да се изгуби тотално, ако Архимед бе умрял от внезапна радост. 6. Предадено на другите, съобщението - знание би могло предварително да се изчисли като стопроцентова новина, но само ако приемем, че неговите потребители не са знаели абсолютно нищо по този въпрос и същевременно са имали необходимата познавателна готовност (информационен потенциал). 7. Информацията, че “всяко тяло, потопено в течност, намалява теглото си и т.н.” се съдържа потенциално в знанието и се освобождава едва тогава, когато съобщението бъде предадено, регистрирано, декодирано, разбрано и осмислено от участниците в комуникативния акт - от източника (Архимед) и от получателите. Информацията се отделя от своя носител едва в процеса на мозъчна обработка така, както топлината се отделя от дървата или от въглищата в процеса на горене. 8. Съобщението на Архимед би могло да се предаде или възприеме като дезинформация, ако беше преформулирано, примерно, по следния начин: “всяко тяло, потопено в течност, тежи толкова колкото тежи изместената от него течност”, т.е. ако беше преиначено. 9. Съобщението на Архимед е класически пример за трайно знание, което вече над 2200 години захранва с информация вторичния опит на всеки нов субект. Както всяко съобщение, така и законът на Архимед в един и същи момент днес за един човек носи много, за друг - по-малко, а за трети - не носи никаква информация. Естествено е и настоящото съобщение веднъж да е информация, друг път да не е информация, а трети път - да се обяви за дезинформация, в зависимост от обстоятелствата, при които попада. Защото, да си припомним, че информацията е интериоризираното от някого сведение (знание) и е изцяло субективно явление. Изводи Ще си позволя да предположа интуитивно какъв ще бъде прагматичният ефект от обновеното понятие за информация. На първо място то импонира на икономическата теория за “асиметричната информация”, за която нейният автор Джоузеф Стиглиц получи Нобелова награда през 2001 г. Професорът, създател и на нов раздел в икономиката - “Икономика на информацията”, сам дава лаконично обяснение на нобеловата си теория: някои хора знаят повече от другите. Логично е да приемем, че след като „информацията” е строго субективно явление, не може да има информационен комфорт, еднакъв за всички. Не е възможно знанието у всички хора, дори от една професия, да е еднакво. Не е възможно всички хора, дори потребители на един и същи масив от медии, да са еднакво информирани. Човекоцентричната визия за явлението „информация” може да обогати (или да редуцира) много твърдения и теории дори в класическите икономически теории, като тази, според която „информацията е стока”. Субективирането на понятието “информация” би могло да разреши редица спорове и да даде адекватни решения на актуални проблеми от областта на правото, на публичните, образователните, научните комуникации и т.н. Ако положим усилия и преразгледаме представата си за понятието “информация”, гарантирано ще изпреварваме практиката и ще предотвратяваме недоразумения. А на автономните потребители на информация принадлежи отговорността да гледат по-критично и здравословно скептично на онези, които твърдят, че ги “информират”. Винаги е будел съмнение, онзи, който приписва доказателствена сила на добрите си намерения.