Традиция означава установен обичай или практика, която се предава от поколение на поколение и има важно значение за дадена общност, народ или семейство. Накратко: 🔁 повтаря се във времето 👨👩👧👦 споделя се от група хора 📜 носи ценности и смисъл 🌱 свързва миналото с настоящето Примери за традиции са празнуването на определени празници, семейни ритуали, народни обичаи или религиозни практики. Ако искаш, мога да дам примери за български традиции или да обясня разликата между традиция, обичай и ритуал. Традицията представлява онези ценности, умения и практики, които отразяват същностните характеристики на всяко общество и които то съхранява във времето, предавайки ги от поколение на поколение. Традицията включва обичаите, езика, церемониите, вярванията и институциите, които или са утвърдени в живота на съответното общество, или на тях се придава особена стойност в настоящето – морална, религиозна, образователна или политическа. Когато традицията бъде заплашена от влиянието на външен за съответното общество модел, членовете на обществото решават кое от традиционния модел да бъде запазено и кое от новия модел да бъде възприето, тъй като традицията обхваща много от елементите, изграждащи идентичността им като общество и не могат да бъдат изоставени. Например при сблъсъка между Изтока и Запада по време на европейската колонизация в Азия повечето източни общества приемат технологичните нововъведения, но запазват обичаите, религията, културата и изкуството си, както и някои особености от устройството на семейния живот. Традицията става обект на изследване от социалните науки през XIX век, когато започва да се проявява различието между „традиционно“ и „модерно“ (то е резултат от значителното развитие на технологиите, развитието на науката, разширяването на световната търговия и т.н.).
Понякога националистически движения използват традицията, нейните характерни елементи и практики в дадена държава за легитимиране на своите претенции към властта, като така се проявява противопоставяне между „модернизаторите“, които са обвинявани, че отстъпват от традицията, и „традиционалистите“, които се стремят да я запазят. В Европа резултатът от влиянието на настъпващата модернизация върху жизнеността на традицията е в това, че традиционалистите приемат не нуждата от запазване на състоянието на обществото без промяна, а необходимостта от съхраняване на традицията чрез постоянната ѝ реформа и адаптация към променящите се социални условия. Как една етнологична научна школа тълкува традицията, е въпрос на философско-мирогледна интерпретация, на възприета в тази школа теоретична рамка на обществознанието и етнологията като негова част, както и на научно-образователния контекст, в който етнологията е вписана в съответната страна. Извън тези условия, като научна категория традицията се възприема като културен конструкт, обединяващ онези ценности, умения и практики, за които се вярва, че отразяват същностните характеристики на дадено общество и затова то ги съхранява във времето с идеята да бъдат предадени на следващите поколения. Това създава и представата за конкретното съдържание на традицията, която включва обичаите, езика, вярванията, поведението, институциите, които или са утвърдени в живота на съответното общество, или на тях се придава особена морална, религиозна, образователна или политическа роля. Схващанията за традицията потеглят през XIX в. именно от тази нейна роля: тогава се формират диаметрално противоположните виждания за традицията на М. Веберовата „теория за модернизацията” /в която традицията е опонент на рационалността, дърпащ назад развитието/ и критиците й /в тяхното тълкуване на традицията като универсален механизъм на културата и нейна пространствено-времева трансмисия/. Те са актуални в голяма степен и днес в различните редукционистки подходи към традицията, които обикновено я свеждат до съвкупност от формално-логически характеристики, но понякога я обясняват или с политическата конюнктура, или с абстрактните инструментално-познавателни процедури в обществознанието.
Продължителният научен път на отделните национални етнологични школи оказва решителен отпечатък върху тълкуването на традицията. Историографските контексти на понятието са различни и многобройни, но когато става дума за традицията в културата, те се свеждат до няколко обозрими в диапазона на крайните противоположности – „култура” и „традиция” се преценяват като тъждествени или като включени една в друга, нещо като отношение род-вид. В катедрите по етнология/етнография на бившите социалистически страни от края на 70-те години на XX в. се преподаваше разбирането, че културната традиция е „универсален механизъм на възпроизводство и изменение на човешките общества, основен носител на жизнения опит, който е призван да внесе ред и да структурира социалния жизнен опит чрез стереотизация на новациите” (Маркарян 1983: 58-59). По този начин в традицията бяха търсени поне три съставляващи я – те именно могат да бъдат абстрахирани и издигнати до първостепенни или дори единствени нейни елементи: ценностите в материален и духовен план, които обслужват етническите общности или чрез които те проявяват духовността си; дейностите за осигуряване и съхранение на наследяването им чрез копиране, имитиране, несъзнателно или съзнателно следване; и предаване на ценностите в комуникацията родители-деца, възрастни-млади, учители-ученици чрез книгите, музеите и архивите и пр. Тези три елемента се обозначават като „обекти”, „процеси” и „начини” традицията да просъществува. Тяхното осмисляне в триизмерно единство е доказателство, че на прага на големите трусове в обществознанието, виждането за традицията в етническата култура е извървяло дълъг път от Веберианската идея за рудиментността на традиционното и че още преди края на миналото столетие се е търсело мястото на традицията в динамичната картина на културната модернизация. Този стремеж в различна степен се отнася за западното обществознание, което – въпреки не малкото изключения, като цяло слага между „традицията“ и „културното наследство“ едно недвижимо или малко подвижно равенство; превръщането на миналите културни факти – на традицията, в културно наследство е не само възможно, но и логично, когато към процеса е приложен историческият подход.
В българската етнология мисленето върху традицията е в контекстите на руската историко-материалистична наука. В нея възгледите за традицията и традиционното общество се свързват с раждането, възхода и метаморфозите на теорията за етническите общности у водещите й представители: За С. М. Широкогоров културната традиция на етническата общност е нейна универсална характеристика, присъстваща неотменно в културата в рамката на дълъг времеви период и на голяма територия. В първото определение на етническото свойство, на етноса, Широкогоров включва традицията като пазител на езика, произхода, обичаите, начина на живот и отличаващ общността от подобните й. Тя е черта на културата в нейната комплексност; съответно, в традицията и в традиционната етнична култура ученият вижда тъждество. Оттук именно тръгва линията на уеднаквяване на двете понятия, която ще продължи дълго, ще ангажира мнението и аргументите на най-видните представители на обществознанието и в крайна сметка ще остане и в наши дни един от популярните и широко разпространени възгледи. Как обаче традицията се включва в синхронното и диахронно съществуване на етноса, авторът не уточнява; традицията, въпреки отредената ù роля, не присъства във формулата на Широкогоров за стабилния етнос, макар че там намират място свързани с нея условия и феномени като територията, числеността, степента на адаптация на хората към природните условия. И понеже изследванията му проследяват обекта в продължително негово съществуване и проява, той показва един процес на разчленяване на традицията на съставни части, подчертаването на някои и отмирането на други от тях, до устойчивото видоизменение на съхранените и включването им в една нова същност на обекта. Това е основание да изтъкнем, че в далечното начало на ХХ в. за първи път се открояват и изследват онези три елемента на традицията, които днес залягат в основата на науката за нея – обектите, процесите и начините на съществуването и промяната й. Научното послание е, че традицията се саморазвива, за да оцелее.
В контекста на природно-биологичното разбиране за етноса /„етносите са обективна даденост, а етничността е примордиална характеристика на човечеството”/, Л. Гумильов вижда и в етническата традиция преобладаваща социално-биологична същност. Тя е своеобразна и специфична за всеки етнос и всяка историческа ситуация йерархия от стереотипите на поведение, културните задължителни правила, от политическите и икономически форми на момента, от мирогледните постановки – всичко това, което подлежи на генерационна транслация. Комбинацията от тези фактори е видяна от учения като определяща уникалността на етноса приоритетно пред езика, религията и общата населена земя; тази етническа традиция е „единствен уникален диференциращ маркер за самоидентификацията на етноса”. В това прозвучава идеята, че именно етническата културна традиция е ядрото на етническата стабилност. В обективистката теория на Л. Гумильов етническата културна традиция е и социален, и биологичен продукт; докато тя съществува във видоизмененията си, етносът е единица в реда на другите подобни общности; унифицира ли с тях културните си традиции – той се загубва като социо-биологична единица. Противоположният поглед към етничното – като социално-културна същност, се изгражда в трудовете на Ю. В. Бромлей. От началото на 70-те г. той основополага теорията на етноса, като най-напред се заема с прецизиране на листа на първостепенните етнични черти – т.нар. „собствено етнически свойства”. Към тях той отнася характерните особености на културата, включително на езика, психиката на етноса, неговото самосъзнание и самоназвание. За да поддържа живота на етноса, традицията трябва да се предава, но не просто като ценност на материалната или духовна култура, на социалния или семеен живот, а като осмислено етнично достояние, защото е център и опора за продължаването на този живот. Затова тя е в тясна корелация с психологическите свойства и белези на етноса: идентичност и самосъзнание, памет, воля, митология. Въпреки че Л. Гумильов е създател и апологет на социално-биологичното възприемане на етничната традиция, а Ю. Бромлей – на социално-културното, двамата учени се доближават във възгледа си, че тя – традицията, е най-важният признак за съществуването на общността, доминиращ над общия произход, езика и територията, както и над различните други признаци. Именно традицията осигурява устойчивостта на етноса и предава във времето неговата идентичност като комплексен феномен. Това смятат етнолозите.
Остават за решаване въпроси като: Какво се предава във времето, каква е движимата част на традицията, около какво немобилно ядро се реализира това движение, коя от двете части: мобилната или стабилната, носи основната традиционна информация за поддържане на етноса. Изводът е, че традицията не е прост еквивалент на обичай, обред или какъвто е да е друг начин на фиксиране на културната информация; тя е културната междупоколенческа връзка в рамките на етническата общност. Въпросът за наличието на вътрешна логика и саморазвиващи традицията механизми е оспорван в науката: видният американски етнолог и политолог Е. Шилдс, комуто принадлежи една от най-добрите съвременни концептуални идеи за културата като изградена около стабилна „централна зона”, всъщност смята, че традицията „не е саморепродуцираща и самоизработваща се”, а се развива единствено по волята на хората. В науката се дискутира въпросът за деликатната роля на традицията именно в установяването и поддържането на тази „централна зона”, постигано с нейната адаптивност, т.е. динамично пригаждане към факторите, необходими за стабилността на социалните организми. Динамиката на културата е не само от страна на външно проявените иновации, но от тези именно, които са възприети като вътрешно-присъщи и се трансформират постепенно в своето отрицание – това движение е в резултат на събрания и осмислен собственоетничен опит. Така сред учените-културолози и социолози се стига до идеята за единство на категориите „традиция” и „иновация”, което заздравява адаптационно-адаптиращия механизъм на културата, предава го в наследство и така осигурява съществуването на общностите.
При работата си върху теория на традициите етнолозите трябва да отчитат и подходите, опитващи се да теоретизират върху промяната на етничната традиция: добре известен етнологичен възглед в това отношение разглежда традицията като информационна система, която осигурява комуникативните връзки в общността във вертикален план /А. Арутюнов и Н. Чебоксаров/; учените обособяват консервативна и еволюираща част на традицията, чиито специфики показват сходство с идеята за централното статично ядро на културата и традицията, разработена в етнопсихологически контекст. Именно чрез това свое ядро културната етническа традиция се проявява като механизъм на връзка между поколенията, защото дава възможност следващото поколение да възходи към живота, опита и стереотипите на предходниците си, също така – да ги адаптира към своето време. Изводът дотук: традицията си има стабилна непроменима част (дали ще я наречем „централна ос”, „устойчива черта” или другояче е въпрос на предпочитание, не на същност); тя е универсална човешка ценност, която има етнична специфика; иновирането на културата в резултат на историческия процес я засяга единствено по линията на откриване на по-удачните и адекватни на този процес начини, тази ценност да просъществува и остане обществено важна. Примерът показва също, че структурно културната традиция съдържа два момента: спазване и подчиняване на традицията и нейното надскачане до модифицирането й. Това обяснява, защо понякога иновативните елементи, които идват на помощ на традицията, като я съхраняват, се възприемат и като елементи на реставрация на традицията. И друго наблюдение е важно: традицията с нейното централно ядро (норма, ценност) хвърля мост между личността и общността; между личността и социалното време. В заключение на направения кратък обзор може да се каже, че за потребностите на етнологичното знание и анализ в тълкуването и обобщаването на културната етническа традиция са необходими науковедски подходи, изградени върху принципите на системността и историзма и позволяващи да се открои феноменът в неговата противоречива многокачественост и историческа конкретика.