С термина поведение се означава начинът по който човек или животно действа или реагира на определени ситуации от окръжаващата го околна среда. Поведението може да бъде физическо, емоционално или психологическо и може да бъде определяно от инстинкти, заучени навици, социални норми или от вътрешната мотивация на индивида. Поведението на човека (а също и на животните) може да варира в зависимост от контекста и обстоятелствата. То може да бъде адаптивно, когато човек се приспособява към средата и обществото, и може да бъде деструктивно, когато поведението му нанася вреда на него самия или на околните хора. Изучаването на поведението е важна област от психологията и много други социални науки. Психолози и изследователи изучават различни аспекти на поведението, за да разберат по-добре човешката природа, мотивациите, взаимодействията и начините за подобрение на качеството на живот.
Поведението е набор от действия или бездействия на организма - както вече стана въпрос, особено във връзка с околната среда, но може да бъде детерминирано и от различни вътрешни чисто физиологични и психологически фактори. Поведението отразява способността на живото същество да променя действията си под влияние на такива фактори. Притежава огромно приспособително значение, като позволява на организма да се защити от потенциално увреждащите фактори на средата. Поведението може да бъде съзнателно или несъзнателно, открито или прикрито, доброволно или принудително. При животните то се контролира от ендокринната и нервната система. Сложността на поведенческите реакции на живите същества е свързана със сложността на нервната им система. Като цяло, организми с по-сложна система притежават по-голям капацитет за научаване на нови реакции и по тази начин приспособяват поведението си според средата. Растенията и едноклетъчните организми също притежават способност за активно преместване, която е следствие от действието на външни фактори и се нарича таксис. Пример за това е отварянето и затварянето на цвета в различните части на денонощието.
Правени са различни опити за класификация на човешкото поведение (и това на други организми) - според тях то може да бъде общо, необичайно, приемливо или неприемливо. Хората оценяват приемливостта на определен тип поведение въз основа на социални норми, които регулират поведението, упражнявайки по този начин социален контрол. Заради многото значения на термина поведение е доста трудно да се даде характеристика, без да се поясни контекстът в който този термин е използван. Един такъв контекст би могла да бъде психологията, която през времената е наричана наука или учение за поведението. Съществуват четири категории човешко поведение, като някои от тях се застъпват, и биха могли да се считат за продължение на поведението на животните.
Форми на поведението при животните са няколко типа - хранително, репродуктивно, родителско и изследователско. До голяма степен същите типове поведение се откриват и при човека, въпреки че много индивиди имат претенции за по-висш разум и съзнание от това на животните. Реалността обаче е доста по-различна - в своето поведение човекът показва характерни черти, присъщи на животните. Поради някои особености на поведението на човека кучето го гледа с обожание, котката - с презрение и само прасето го гледа като равен.
Хранително поведение - то е присъщо на всички животни и се характеризира с голямо разнообразие. То е неразривно свързано с различните видове активности, свързани с търсенето и запасяването с храна и обмяната на веществата. Поведението за търсене на храна се стимулира от възбудата, свързана с отсъствието на храна - която възбуда се нарича глад
Търсещо и добиващо поведение - то се характеризира с голямо разнообразие и зависи от особеностите и екологията на вида. Обща за всички животни е повишената чувствителност към хранителни дразнители. При ларвите на насекомите то се проявява като вид положителен хемотаксис по отношение на химически дразнители. Животните проявяват избирателност по отношение на храната. Тя може да се прояви като строга специализация, като южноамериканската каня Rostrhamus sociabilis, или като хранително предпочитание, при което животното, ако има избор, предпочита определена храна. Екологията на вида определя и хранителните му предпочитания, като например предпочитанията към определен хранителен обект, съобразно повишената му концентрация в средата. Често обаче животните се стремят да поддържат разнообразие в хранителната си дажба. Ловът представлява особен начин за набавяне на храна. Ловните стратегии зависят от характеристиките на жертвата и особеностите на биологията на хищника. Някои хищници, като богомолките например, издебват плячката в засада, а други създават капани. Други хищници, като калмарите, улавят плячката след преследване. Ловът на бавноподвижна или скрита плячка изисква развити анализатори и специални приспособления за откриване и улавяне на жертвата. Многочислената и неподвижна храна премахва необходимостта от преследването и пример за такава е растителната храна, която при паша се оползотворява от различни животни. Друг метод за добиване на храната е по метода на паразитирането. За някои видове паразитизмът не е единственото средство за осигуряване на храна но при голяма част от животните, той представлява единственият начин на хранене. Ситост Запасяване с храна Бихейвиоризъм (на английски: behaviour – поведение) или също бихевиоризъм е научна област в съвременната психология. Бихевиоризмът е психологическа теория и методология, която се фокусира върху изучаването на поведението като реакция на външни стимули без да обръща внимание на вътрешните психически процеси или мисли. Тази перспектива възниква през средата на 20-ти век и се развива благодарение на работата на психолозите като Джон Б. Уотсън, Бъртранд Ръсел, и Бър Ф. Скинър. Бихевиористите вярват, че поведението на човека и животните може да се обясни, предсказва и контролира чрез изучаване на външния си контекст - стимулите и реакциите. Те използват експериментални методи, като наблюдение и условни рефлекси, за да изследват поведенческите модели. Въпреки че бихевиоризмът е бил критикуван за своето ограничено виждане за човешката психика и поведение, той е оказал голямо влияние в психологията, особено в области като обучението, социалната психология и клінічната психология. През целия 20 век бихейвиористичната школа се конкурира с психоаналитичното движение. Тя е повлияна главно от Иван Павлов, който изследва условните рефлекси, Джон Уотсън, който отхвърля интроспекцията и се опитва да ограничи психологията до експерименталните методи, и Бъръс Фредерик Скинър, който търси етически основания за бихейвиоризма, свързвайки го с прагматизма. Бихейвиористите смятат, че психологията е наука за поведението. Изучават причинно-следствените връзки: „Ако..., то...“, стимул – реакция. Използва се класическо кондициониране (условния рефлекс) и оперантно кондициониране (стимулиране, поощряване на желаното поведение). За поощряване на поведението се използват т.нар. положително подкрепление (стимул) и отрицателно подкрепление (наказание). Бихевиоризмът е свързан с методите на наблюдение и експеримент. Чрез бихейвиоризма могат да бъдат излекувани неврози, фобии, страхове, заеквания, паразитни фрази, като човекът се поставя в определени условия, близки до страховете му. За бихейвиоризма е характерна систематичната десензитация. Предпоставки за възникване на бихевиоризма Роля на зоопсихологията: През първите десетилетия на 20 век зоопсихологията усвоява по-обективни методи за изследване, но нейният предмет си остава проучването на съзнанието при животните. Значителна крачка в посока към обективизиране на зоопсихологията изиграва немският зоопсихолог Жак Лоб. Той разработва теория за поведението на животните на основа на концепцията за тропизма или принудителните движения. Той смята, че животните автоматично реагират на дразнението – твърди, че не трябват никакви обяснения, свързани с анализа на мисловните операции при животните. Според него съзнанието на животните се проявява под формата на асоциативна памет, което означава, че животните могат да научат определени образи, реагирайки на определени дразнители. Това е асоциация между дразнение и реакция. Изработен е лабиринт за мишки, който става неизменна част от лабораториите. Торндайк Торндайк разработва теорията за научаването, в която основно внимание се отделя на външното поведение. Той открива закона за ефекта през 1898 г., а Иван Павлов – аналогичния закон за подкрепянето през 1902 г. Естественият подбор на полезни действия на индивида, който е различен от подбора на еволюцията, се подчинява на няколко закона: Упражнението – при други равни условия реакцията на ситуацията се свързва със самата ситуация, правопропорционално на честотата на повторенията на връзките и на тяхната сила; Готовността – упражненията променят готовността на организма към провеждане на нервни импулси; Асоциативен скок – едновременно действие на няколко дразнителя, един от тях предизвиква реакция и други дразнители придобиват способността да развиват подобна реакция. Тези закони съществуват и преди Торндайк и са отбелязани в асоциативната психология. Но Торндайк пренася акцента, асоциативните връзки вътре в нервната система между връзките организъм-среда. Торндайк също така налага нов детерминизъм – биопсихичен детерминизъм, който създава четвърти закон: Ефектът – ефектът от двигателен акт, изразяващ се в даден акт с успех, се включва между причините за изграждане на самото движение. Именно ефектът помага на организма при сходни условия да реализира адаптивно поведение. Всяко действие, предизвикващо в дадена ситуация удовлетворение, се асоциира с дадената ситуация, така че когато тя възникне отново, появяването на това действие става по-вероятно, отколкото преди. Напротив, всяко действие, предизвикващо дискомфорт, се отделя от дадената ситуация, така че когато тя възникне отново, появяването на това действие ще стане по-малко вероятно. Джон Уотсън През 1913 г. Джон Уотсън пише статията „Психологията от гледна точка на бихевиоризма“. Той вижда задачата на психологията в това да се изследва поведението на живото същество, адаптиращо се към околната среда както физически, така и социално. Основната идея е, че психологията е наука за поведението. Пред психологията се поставят задачи като способна ли е да обясни дадено поведение, да го предскаже, да го управлява. Уотсън създава психология без психика, без явленията на съзнанието. В бихевиористичните лаборатории се използват строго обективни методи на изследване като наблюдение и метода на условните рефлекси. Наблюдението е основа за всички останали методи. Най-важният метод за изследване в бихевиоризма е методът на условните рефлекси. Условният рефлекс се образува тогава, когато реакцията се свързва или се асоциира с дразнител различен от този, който първоначално е предизвикал тази реакция. Типичен условен рефлекс е слюноотделянето при кучетата в отговор на звук, а не на вид храна. В бихевиоризма изследваните лица имат скромна роля, тъй като те нищо не наблюдават, напротив, тях ги наблюдава експериментаторът. Предмет на бихевиоризма Предмет на бихевиоризма – неговите представители провъзгласяват за предмет на психологията не психиката, а поведението разбирано като съвкупност от наблюдавани отвън предимно двигателни реакции. Съзнанието и психиката се обявяват за фиктивни понятия. Психологията като наука за поведението трябва да има работа само с тези актове, които могат обективно да се опишат. Всичко се свежда до формулата S->R (стимулът води до реакция). Реакциите могат да бъдат явни и неявни. Явните реакции са външни и се наблюдават непосредствено. Неявните реакции са съкращенията на вътрешните органи, дейността на жлезите, нервните импулси и са вътре в организма. Бихевиоризмът на Уотсън е опит да се построи наука свободна от понятия, свързани с психиката и субективни методи, наука, която да е обективна като физиката[1][2]. Отношението му към инстинктите, емоциите и мисленето е следното: Инстинкти – първоначално признава ролята им в поведението. По-късно обаче променя своята позиция и приема, че научаването е ключов момент към разбирането на човешкото поведение. Той не само отрича ролята на инстинктите, но дори не признавал наличието на наследствени предразположения и дарби. Децата не се раждат с вродени способности на спортисти или музиканти, тях ги насочват родителите като поощряват определено поведение, тоест от детето може да се направи всичко, което поиска възпитателя. Емоции – според Уотсън те са реакция на организма на специфичен дразнител. Дразнения като агресия или нападения предизвикват вътрешни изменения в организма. Емоциите са форма на нервно поведение. Уотсън провежда следното класическо изследване – изучава дразнителите, които предизвикват новородените емоциално ответни реакции. Той стига до извода, че новородените демонстрират 3 основни емоционални реакции: страх, гняв, любов. Страхът се поражда от високи звуци и внезапна загуба на поддържането. Гневът от ограничаването на свободата на движенията. Любовта се предизвиква от ласките, докосванията и галенето. Уотсън нагледно демонстрира правилността на своята теория за изработване на емоционална реакция с помощта на условните рефлекси. Опитът е следният – 11-месечно бебе се научава да се страхува от бяла мишка, като преди това не се страхувало. Страхът се формира в резултат на силен шум – удар по ламарина, когато му показвали мишката. Скоро то започнало да се страхува само при вида на мишката. Такъв обусловен страх може да се изгради и от други дразнители. Уотсън предполага, че при възрастните много страхове и тревожни състояния се формират по аналогичен начин в ранно детство. Мислене – недостъпно за наблюдение и се свежда до неявно моторно поведение. Уотсън приема, че мисленето е неявна речева реакция, беззвучен разговор или вътрешна беседа[3]. Видове бихевиоризъм Класически бихевиоризъм – представител: Джон Уотсън Радикален бихевиоризъм – представител: Б. Ф. Скинър Необихевиоризъм – представители: Кларк Хъл и Едуард Толман
Репродуктивно поведение. От двата типа на размножаване – полово и безполово, първото се характеризира с изключително разнообразни форми на поведение, свързани с търсене на партньор, образуване на брачни двойки, опознаване на партньора, брачни ритуали и като краен резултат - копулация. Безполовото размножаване не се характеризира с подобни сложни адаптации, макар че размножаващите се по партеногенетичен път организми понякога демонстрират сложно полово поведение. Животните, които живеят в райони с ясно изразени промени в годишните сезони, имат и изразен годишен цикъл на размножаване. При тях половото поведение е вътрешно регулирано от сезонните изменения. При това факторите на външната среда имат коригиращо въздействие. Например сред рибите, обитаващи водите на умерения пояс, размножаването се извършва в точно определен сезон от годината (пролет, лято или есен), докато при рибите, живеещи в тропически води, периодът на размножаването не е ясно изразен и дори може да се извършва целогодишно. При бозайниците, освен със сезонна изразеност, размножаването е обвързано и с далеч по-кратък естрален цикъл, определян от физиологическите процеси на организма. Тези фактори определят готовността за чифтосване. Под действието на половите хормони, животните стават чувствителни на полови сигнали – химически, звукови и визуални, започват да проявяват комплекси от действия, които са насочени към търсене на партньор. Повечето от висшите животни пристъпват към чифтосване, след различно дълъг период на ухажване. Ухажването представлява специфичен обмен на специални сигнали. При животните то има ритуален характер и се отличава с изключително разнообразие. Може да се изразява в носене на храна на партньора – при големия гмурец, демонстрация на ярко или атрактивно оперение - при райските птици, строеж на гнездо, токуване и др. Ухажването се разглежда като механизъм на полов отбор, като в най-общи линии то способства за избор на най-подходящ партньор, а така също възпрепятства възможността от междувидова хибридизация.
Типове брачни отношения Полиандрия Полигиния Моногамия ♀ ♂ Полигинандрия ♂♂♂ ♀♀♀ Съществуват три основни типа брачни отношения в природата – полигамия, моногамия и полиандрия. Полигинията представлява частен случай на полигамия, при който един самец опложда повече от една женска. Този тип е и един от най-разпространените типове брачни отношения. Репродуктивният успех на самците, при тази форма на брачни отношения не е еднакъв. Той създава надеждни условия за полов отбор, благодарение на възникнали забележителни украшения по тялото, ритуални ухажвания и турнири, при които победителят печели правото да се чифтоса с женската.
Моногамията представлява тип брачни отношения, за образуване на повече или по-малко стабилни брачни връзки, при които и двамата партньори участват в отглеждането на потомството. Бива най-разпространената форма брачни отношения при птиците, като дори сред тях нерядко моногамията се съчетава в рамките на вида с други форми на брачни отношения. Например, моногамните двойки на сивогушата завирушка често развиват полиандрични, полигинични и полигинандрични групировки. При размножаването животните изразходват голямо количество енергия. Поради тази причина, през размножителния период животните стават доста взискателни към факторите на околната среда. Освен изброените форми, към репродуктивното поведение могат да бъдат отнесени: защитата на територията и грижите за потомството.
Родителското поведение обединява поведенчески реакции, които са свързани с отглеждането на потомство. Такова поведение се наблюдава при бозайници, птици, риби и земноводни. Свързано е с репродуктивното поведение и често е разглеждано като резултат от него. Например при птиците изграждането на гнездо се осъществява през брачния период, но е компонент от ухажването на партньора и мястото за отглеждане на потомство. При птиците Първата фаза на родителско поведение при птиците се смята, че започва със снасянето на яйцата, следвано от мътенето им. В мътенето участват както женската, така и мъжкият, но при речната чайка това става само от мъжкия или само от женския индивид. Повечето птици лежат върху яйцата, като ги затоплят с помощта на телесната температура, а по-рядко и при някои големокраки кокошки, например, яйцата се снасят и затоплят в специални инкубатори, изградени на земята. Необходимо условие за начало на мътенето е разпознаването на яйцата. Някои учени отделят разпознаването като отделна фаза на родителското поведение. Избирателноста към яйцата не е еднаква при различните видове. Някои птици например могат да мътят яйца, които дори видимо не наподобяват яйцата, характерни за вида. Други видове обаче отказват да мътят и яйцата от собствения си вид. След излюпване на пиленцата започва стадият на отглеждането им. При птиците се наблюдават два типа поколение: При първия тип, пиленцата се излюпват голи и безпомощни. Те не могат да си набавят сами храната, а за осигуряването ѝ разчитат изцяло на своите родители. Вторият тип пилета са при видове, които се раждат като малки копия на родителите си и са способни да търсят храна още в първите часове след излюпването си.
Изследователското поведение е от голямо значение за някои животни. Системното изследване на територията им дава информация за наличието и местоположението на храна, на потенциални брачни партньори и врагове. една модерна компания съществуват както конкуренцията, така и сътрудничеството. Първото е определяща характеристика на пазарите, но и в организациите служителите също се конкурират за ограничени ресурси. Понякога това състезание е очевидно, както при представянето на определени отдели има класиране или при надпревара за конкретна работа или отворена позиция. Понякога остава премълчано - при ограничен бюджет и малко предлагани възможности за повишение. Така или иначе конкуренцията винаги е налице. И все пак причината фирмите да съществуват е да координират дейностите на много участници в преследване на общи цели. Очаква се отделите и екипите да работят заедно. Съвместното поведение и работа обикновено се поощряват. Компаниите често раздават награди за най-полезните колеги, а не наградата "Макбет" за колегата, който е най-вероятно да ви убие в съня ви. Съперничеството и работата в екип могат да вървят ръка за ръка. Статия, публикувана през 2022 г. от Ерик ван Епс от Университета на Юта, Ейнав Харт от университета "Джордж Мейсън" и Морис Швайцер от Университета на Пенсилвания, разглежда най-добрия начин за справяне с тази стара главоблъсканица. За да направите добро впечатление на началниците, трябва да подчертаете собствените си постижения. Но да се хвалиш колко си страхотен не е сигурна рецепта да бъдеш харесван. Правилната стратегия включва да си приписваш заслуги за някои неща, но и да раздаваш похвали на колегите си. За мениджърите не е лесно да намерят правилния баланс между насърчаване на състезанията между колеги и сътрудничеството. (Просто трябва да видите ефекта на думата "съревнование", за да разберете колко грозни могат да станат нещата.) Конкуренцията може да стимулира повече усилия от страна на служителите, но може да има и непредвидени последици. РЕКЛАМА Неотдавнашно проучване на Еди Кардинаелс от Тилбургския университет и Кристоф Файхтер от Виенския университет по икономика и бизнес иска от висшия мениджмънт на няколко компании да използва принудителна система за класиране на резултатите, за да оценят креативността на служителите. Принудителното класиране изисква от мениджърите да разпределят служителите на дадени места по скала: ако има десет работници, да речем, тогава един трябва да е най-високо, а друг да е десети. Този подход просто стресира всички - все едно да изкрещиш с пълно гърло "отпусни се" в нечие лице. Хората се стараят повече, но за сметка на значително количество креативност, която просто изчезва. Според друго проучване, публикувано през 2020 г., Гавин Килдъф от бизнес училището на Стърн в Нюйоркския университет, Блайт Росикевич от университета "Уест Честър" и Кристофър То от университета "Рутгерс" стигат до заключението, че конкуренцията е по-вероятно да има обратен ефект, когато хората се чувстват застрашени: например когато разходите или последиците при евентуална загуба са високи или когато хората се състезават срещу други, за които е известно, че са по-добри във въпросната задача. В крайна сметка обаче, дори когато залозите са ниски, явната конкуренция може да има обратен ефект. В експеримент, проведен от Джефри Карпентър от Мидълбъри колидж и неговите съавтори през 2007 г., участници са помолени да попълват документи. Когато на хората се плаща бонус за попълването на най-много документи, те работят повече, отколкото ако получават фиксирана такса. Когато им е дадена възможност да саботират връстниците си, за да продължат напред, участниците предвиждат, че те самите могат да бъдат саботирани, което ги кара да работят по-малко, отколкото ако получават плащане "на парче". Такова поведение възниква, защото много хора - голяма част от които мъже, тъй като жените са склонни да бъдат по-малко засегнати от перспективата за тотална конкуренция - харесват победата заради самата нея. Този органичен аспект на конкуренцията се проявява и при съперничеството между отделните хора. Работниците естествено са склонни да се сравняват със своите колеги в надпреварата за статус и старшинство, за което нямат нужда от извинение. РЕКЛАМА Тези специфични съперничества могат да бъдат особено мотивиращи. Доклад от 2018 г. на Адам Галински и Браян Пайк от Columbia Business School установява, че отборите в редица американски спортове са се представили по-добре на следващата година, след като голям техен съперник е играл по-добре в турнири. В друго проучване Лиза Ордонес от Университета на Аризона анализира американския футбол и установява, че отборите са по-склонни да вземат рискови решения на терена срещу свои яростни съперници. Конкретни опоненти насърчават поемането на по-голям риск от обикновено, поне ако сте много едър мъж в клин. Всичко това е аргумент за сдържан подход при насърчаване на конкуренцията. Балансирайте индивидуалните стимули с груповите. Ако ще оценявате ефективността, уверете се, че мерките са ясни, обективни и справедливи. Помислете кога поемането на риск е по-желателно (да речем, продажби) и по-малко (клинични изпитания). По своята същност организациите са изпълнени с конкурентоспособност. Добавянето на малко масло в огъня може да е добро. Пръскането с бензин обаче е ненужно.
Поведението на потребителите по отношение на личните им финанси също е обект на голям брой проучвания от различни компании. Статистическите данни на Европейската центрлана банка показват че разплащанията с кредитна или дебитна карта в целия Европейски съюз нарастват от 108.2 (за една календарна година) през 2017 до 166.4 през 2021 година - като дори пандемията от коронавирус не е оказала съществено влияние върху потребителското поведение. За същия период в България броят разплащания нараства от 18.3 до 41.4, което прави 2.3 пъти. Тази тенденция ще продължи до пълното заместване на парите в брой с електронни транзакции - което едва ли ще се случи на 100 % в обозрим период от време, но отчасти вече се е случило в технологично развити държави като Япония, Южна Корея и Израел. В световен мащаб нараства както броят на издадените кредитни карти, така и сумата на единична транзакция. Всичко това се случва поради развитието на платежните системи и така наречения Интернет на нещата, но също така и поради законовите изисквания за лимитиране на разплащанията в брой - към момента в България има законово ограничение за максимално 10 000 лева транзакция в брой. Използването на картови разплащания обаче оказва сериозно влияние върху нашата ирационалност. Поведенческата икономика и невроикономиката (да, съществува и нещо такова) доказват че поведенческият модел при разплащане в брой или с карта е коренно различен. Извършвани са различни проучвания - според тях хората са склонни да заплатят много по-висока средна цена за един и същи продукт при разплащане с карта (или каквото и да е друго безналично плащане - банков превод или криптовалута, или Револют) отколкото при плащане в брой. В някои случаи купувачите с карта са съгласни да заплатят дори двойна цена - очевидно при кредитната карта човек възприема разплащането като един вид разсрочено. Донякъде не се усеща психологически дискомфорт, както при незабавната загуба на определена сума пари. Поради това според различните изследователи кредитните карти улесняват пазаруването - донякъде се отсрочва моментът на разплащане спрямо момента на придобиване на желания продукт или услуга. Допълнително предстоящата сума е нееднозначна и двусмислена, защото погасяваме общо натрупаните разходи по кредитната карта, които са обединени в общо салдо и сума за месечна погасителна вноска. Целият този процес прави хората по-малко предпазливи по отношение на цените на стоките и услугите и ги прави склонни да купуват по-често и при това на по-висока цена.
Дори и мозъчната активация е различна при двата вида разплащания. Покупките с кредитна карта се асоциират с повишена мозъчна активност в областта на стриатума. При покупка в брой пък мозъчната активация на зоните за възнаграждение реагира слабо и само при по-евтини артикули. На по-ниско ниво на разсъждение може да се отбележи че в рекламите почти винаги думата купи е заменена с думата вземи. Думата вземам според невролингвистичната теория ни казва "Това е безплатно" и че се взема нещо в ръка и се консумира без да се заплаща. Примитивното желание да се вземе нещо без да се плати е описано много сполучливо в романа "Бай Ганьо" от Алеко Константинов:
"Какво ядеш там, круша ли? Браво! Я да видя, тъй както съм седнал, мога ли изяде една круша? Отде ги вземате вий тези неща?
- Купуваме ги - отговаря сдържано един от нас"
При пазарната икономика тази народо - психологическа безцеремонност в комбинация с кредитна карта и примитивна рекламна техника стимулират ирационалното поведение на потребителите. Особено на тези с ниска финансова култура, които в България са над 30 % от населението. Интересното е че в държави с висока финансова култура и традиции (например САЩ) тенденциите не са по-различни. Преди Световната финансова криза от 2008 - 2009 година беше редовна практика при ръст в цената на недвижимите имоти банковите служители да се обаждат на техните клиенти (физически лица, но също и фирми) с предложения за покупка на джип или трети автомобил на изплащане - с нулева първоначална вноска. Тъй като пазарната цена на имота се е повишила, банката може да си позволи на тази база да отпусне още кредитен лимит на клиента си за покупка на още потребителски стоки. Всички видяхме до къде доведе подобно потребителско поведение - разбира се, вината за кризата не беше само на този, който е изял баницата, но и на този, който му е дал възможност за това.
Какво е асертивност? В комуникацията съществуват четири основни поведенчески стила: пасивен, агресивен, пасивно-агресивен и асертивен. Терминът асертивност е широко разпространен в психологията и произлиза от английската дума assert, която значи заявявам, утвърждавам, доказвам. Неговата дефиниция е следната: Асертивността е социално умение за себеутвърждаване и отстояване на собствената позиция и права, зачитайки мислите и желанията на другите. Кое поведение е пасивно? Аз губя – ти печелиш! Хората, които са пасивни, обикновено се съгласяват с желанията и позицията на другите, за да им угодят. Те оставят другите да ръководят и да вземат повечето решения. Те са склонни да проявяват неувереност и често се омаловажават и се унижават. В резултат на това те не се стремят да се развиват и лесно може да загубят пътя към постигането на собствените си цели. Кое поведение е агресивно? Аз печеля – ти губиш! Агресивният човек не зачита правата, мислите, чувствата и нуждите на събеседника си. Агресивното поведение може да включва използване на обиден език, говорене “вместо” (когато говорим вместо някого без да го попитаме за неговата гледна точка), игнориране или опит за засрамване на другия човек с идеята той да остане в подчинена позиция. Агресивните хора трябва да спечелят на всяка цена, което често води до настойчиво отношение от тяхна страна. Те могат да изглеждат сякаш превъзхождат другите, плашещи дори и физически. Кое поведение е пасивно-агресивно? Аз печеля – ти губиш! Пасивно-агресивният човек има привидно възпитано, но в същото време нападателно поведение. Той пренебрегва другите чрез мълчанието си. Често можем да забележим прикритост в отношенията с другите. Той се старае да остави чувство за вина у другите, ако не направят това, което той иска от тях. Кое поведение е асертивно? Аз печеля – ти печелиш! Асертивните хора ясно и с уважение съобщават своите желания, нужди, позиции и граници на другите. Няма съмнение къде стоят, независимо от темата. Хората с висока асертивност не се страхуват да защитят своите гледни точки или цели и не се опитват да повлияят на другите да видят тяхната гледна точка. Те са отворени както за комплименти, така и за конструктивна критика. Защо асертивността е важна? Асертивният човек ясно съобщава своите желания и поставя граници, но не отправя заповеди към други хора и не напада, ако исканията му не бъдат изпълнени. Способността да бъдеш асертивен позволява на човек да води преговори с други хора и да отстоява себе си или другите по неагресивен начин. Той също е способен да предпази себе си и околните от социално агресивни хора. От когнитивна гледна точка асертивните хора изпитват по-малко тревога, дори когато са под стрес. От поведенческа гледна точка, асертивните хора се заявяват твърдо, без да са груби. Те реагират на положителни и отрицателни емоции, без да стават агресивни или да прибягват до пасивност. Какви са предимствата от асертивността? Асертивността предлага редица предимства, вариращи от по-ниска тревожност и нива на депресия до по-голямо чувство за свобода на избор и по-добри взаимоотношения. Асертивността често се свързва с по-високо самочувствие и увереност. Какви може да се случи, ако не умеем да се отстояваме? Хората, които не са в състояние да се утвърдят, могат да са чувствителни към критика, да са пасивни, несигурни, тревожни или дори с ниско самочувствие. Те могат да бъдат третирани като емоционални изтривалки, чиито нужди винаги са на второ място. В крайни случаи те могат напълно да изгубят от поглед това, от което се нуждаят и искат в живота. Как да бъдем асертивни? Асертивните хора са склонни да създават усещане за доверие у другите. Те поддържат зрителен контакт, когато контактуват с някого, имат добра стойка и ефективно използват езика на тялото си. Те са в състояние да изразят своите мисли и убеждения честно и разумно – и насърчават другите хора да направят същото. Да бъде човек асертивен означава да умее да говори за правата си, като зачита правата на другия. Това включва регулиране на стреса, решаване на проблеми, когато възникнат, и запазване на спокойствие, независимо как реагира отсрещния. Асертивните хора са способни да бъдат честни за своите мисли и чувства по уважителен начин. Те активно слушат и се съобразяват с гледните точки на другите хора, зачитат ги. Те са в състояние да признаят, че са допуснали грешка, могат да са критични и любопитни към себе си в процеса на развитието си. За да бъдете по-асертивни, можете да се опитате да прилагате следните поведения в комуникацията си с другите: Заявявайте кратко и ясно какво искате или от какво имате нужда. В ясната комуникация се крият решенията на много от проблемите между хората – за да сме сигурни, че човекът отсреща ни разбира правилно, е добре да сме ясни в посланията си към него. Това допълнително би заздравило доверието между нас и събеседника. Изслушвайте внимателно човека отсреща без да се опитвате да доминирате над него. Бъдете честни, когато мислите ви се различават от тези на другия, но ги изразете без да критикувате, а по един конструктивен начин. Уважавайте и зачитайте мислите и чувствата на другите. Проявявайте разбиране, когато другите правят грешки. Не спорете и не атакувайте, ако почувствате съпротива от отсрещния. Вместо това предлагайте потенциални решения на възникващите проблеми. Асертивността обаче не дава гаранция за изхода от ситуацията. Да изразиш себе си, по начин, който зачита твоите нужди и нуждите на другия, понякога означава да се достигне до взаимно приемлив компромис. Да бъдем асертивни е умение, което изисква време и практика, за да бъде усвоено. Важно е да бъдем информирани за видовете поведенчески стилове, да можем да ги разпознаваме в комуникацията си с другите и да се стремим към този, който е най-ефективен и щадящ – именно асертивният. В комуникацията съществуват четири основни поведенчески стила: пасивен, агресивен, пасивно-агресивен (манипулативен) и асертивен. Въпреки че у нас сравнително отскоро се заговори за това, понятието “асертивност” присъства от десетилетия в психологичната литература. В световен мащаб научните изследвания в областта доразвиват концепцията на този личностен феномен, който синтезирано звучи така: „Асертивност е способността за себеутвърждаване и отстояване на собствената позиция и права, зачитайки позицията и правата на другите“. Правата на асертивния човек са свързани основно с това да бъде уважаван и изслушван независимо от пол, възраст, социално положение и др., както и да изразява мнението си без страх, тревога и срам. Ключово в тази връзка е правото да се казва „Не“, както и да се заявява несъгласие, без да е необходима аргументация или оправдание за това. В асертивната комуникация човек е свободен да променя мнението си, без да зависи от одобрението на околните. Тъй като всяко едно право поражда съответната отговорност, за да се нарече човек асертивен, следва да зачита същите тези принципи и по отношение на другите хора. Разбира се съществуват някои митове, свързани с асертивността като например, че: „Асертивното поведение е почти същото като агресивното.“ При агресивния стил на комуникация наистина се изразяват и отстояват собствените нужди, но агресивният човек не зачита правата, мислите, чувствата и нуждите на събеседника си. Освен това съществуват основни различия във вербалните и невербалните характеристики на всеки един от четирите стила. „Ако съм асертивен, ще получа това, което искам“. Истината е, че асертивността не дава гаранция за изхода от ситуацията. Да изразиш себе си, по начин, който зачита твоите нужди и нуждите на другия, понякога означава да се достигне до взаимно приемлив компромис. „Ако съм асертивен, ще заявявам позицията си във всяка ситуация“. Да бъдеш асертивен всъщност ти дава възможност да избираш поведението си и да вземеш обмислено и спокойно решение дали изобщо се налага да заявиш своята позиция точно сега. Често се случва да попадаме в ситуации, в които не е необходимо да изразяваме мнението си. Тогава можем да изберем пасивен стил поведение и това да не ни донесе разочарование. Асертивната комуникация е ясна, честна и директна обмяна на мисли, чувства и мнения, уважавайки мислите, чувствата и мненията на останалите. Съществуват различни тренинг програми за развитие на асетивността, тъй като често се откроява като едно от най-важните социални умения в съвременния свят. Асертивността е част от цялата палитра на емоционалната интелигентност и прави комуникацията ни по-ефективна и то не само при воденето на преговори бизнес отношенията – тя е умението да представяме спокойно и уважително позицията и идеите си във всички сфери на живота си; подпомага управлението на конфликти, подобрява самооценката и има отношение към доброто психично здраве и благополучие.