На български език думата бог се използва, за да се опише върховното божествено същество или същност, както и за да се обозначи върховната сила, на която много религии и вярвания придават свойствата на създател и управител на Вселената. Терминът Бог се използва и във връзка с различни религиозни учения и традиции в българския културен контекст. От гледна точка на граматиката бог е съществително нарицателно име от мъжки род, тип 1. В богословието концепцията за бога заема наистина централно място - Бог е Причината, Началото, Източникът, Хранителят и Ръководителят на живота, т.е. на битието извън Него самия изобщо. Когато се изписва с малка буква, обикновено съществителното обозначава (уж) недействителните богове, почитани от многобожниците; в много случаи атеистите също изписват бог с малка буква, за да подчертаят това че такъв висш разум всъщност не съществува, а и за да дразнят вярващите си опоненти. В религиозни престави на хората Бог е безсмърно и всемогъщо същество, олицетворение на природните сили и явления, което е създало света и го управлява според своята воля. Не е известно кога точно възниква идеята за бог, но най-вероятно това се е случило в най-дълбока древност, още с появата на членоразделната реч. Вероятно хората са се опитвали да търсят обяснения за възникването на заобикалящия ги свят, за силите, които го управляват и за създаването на тях самите; самата идея че човекът е създаден от върховния разум на Вселената по негов образ и подобие (както твърдят повечето религии) определено е примамлива за егото на човека. Точно по тази причина много време след възникването и научното обосноваване на теорията на Дарвин за произхода на видовете не е възприета от много хора по чисто психологически причини - Дарвин принизява човека до нивото на маймуните, което определено не се възприема добре от хората с по-изразено его. Предвид начина на мислене и поведението на много хора обаче ще е крайно учудващо ако човек наистина не произлиза от маймуните.
Стилизирано изображение на Бог, което нашият екип е открил в Интернет. В случая Бог е представен като живо същество с астрономически размери - неговият ръст е съизмерим с размера на звездите и планетите. В митологията Бог е Безсмъртно същество, което се разпорежда в някоя област на природата или живота - ако е бог според представите на политеистичните религии, които включват богове на морето, на подземното царство, на медицината и т.н. Обратно, монотеистичните религии пък включват един Бог, който представлява абсолютна същност и основата на всичко, обект на сляпо преклонение. До голяма степен прехвърлянето на отговорността за сосбтвения живот и съдба върху една висша сила представлява голямо улеснение - доста по-лесно е да разчиташ на Бог, отколкото да знаеш че всичко си зависи единствено и само от твоите мисли, емоции и действия! Въпросът за същността и природата на Бог е фундаментален и се изследва в рамките на религиозната теология, философията и духовния живот. Не съществуват категорични доказателства за съществуването на Бог, както и не съществува категорично опровержение за това че той е реален. Отговорът на въпроса "какво е Бог" зависи от конкретната религиозна или философска концепция. Според християнството Бог се разглежда като единственото божество, Троица (Отец, Син - Иисус Христос и Свети Дух). Бог се смята за всемогъщ, всезнаен и вечен. Християните вярват че Бог създал света и човечеството и има отношение със света чрез молитвата и религиозните обреди. Според исляма Аллах се разглежда като единствено божество, а вярванията се описват в свещената книга Коран. Аллах се смята за всемогъщ и милостив, а пророкът Мохамед е неговият посланик. Религията на индуизма включва много божества - Брахма, Вишну и Шива, като всяко от тях има своите функции и атрибути. Бог в индуизма се разбира като абсолютната реалност или Брахман, който може да бъде възприет по различни начини чрез различни божества. Атеистите не вярват в съществуването на Бог - те считат, че светът и всички събития могат да бъдат обяснени чрез научни методи и природни закони, без да се налага вмешателство на божество. Това са само няколко примера за това как различните култури и религии разбират Бога. Отговорът на въпроса "какво е Бог" може да варира значително в зависимост от индивидуалните вярвания и културни контексти. Бог е най-висшето същество, сътворител на света и главният обект на вярата в монотеизма. От гледна точка на физиката може би най-логично е да се обожествява Слънцето - поне по отношение на хората, живеещи на планетата Земя. Всяка енергия, която човекът използва, в крайна сметка произлиза от Слънцето - с изключение единствено на атомната и геотермалната енергия.
Изображение на Бог, който създава света според християнските представи - снимката е направена от нашия екип в Рилския манастир. Повече информация за църквите и манастирите в България можете да получите в тази секция на нашия сайт. Бог обикновено е разглеждан като всезнаещ, всемогъщ, вездесъщ и имащ вечно и необходимо съществуване. Тези характеристики се прилагат или по аналогия, или се приемат буквално. Най-често Бог се приема за безтелесен (нематериален). Безтелесността и телесността на Бог са свързани с представите за неговата трансцендентност (битие извън природата) или иманентност (битие в природата), както и със синтетични възгледи, като „иманентната трансцендентност“. Бог може да бъде разглеждан като персонифициран или неперсонифициран. В теизма Бог е създател и крепител на Вселената, докато в деизма той е създател, но не и крепител. В пантеизма Бог е самата Вселена. При атеизма отсъства вяра в Бог, докато за агностицизма съществуването на Бог е неизвестно или непознаваемо. Бог е смятан и за източник на всяко морално задължение. Много известни философи са развивали аргументи за и против съществуването на Бог. Монотеистите наричат своите богове с различни имена, определени в съответната религия, като някои от тези наименования отразяват определени културни разбирания за идентичността и атрибутите на техния бог. В древноегипетския атонизъм, вероятно най-ранната известна монотеистична религия, Бог се нарича Атон и е приеман за единственото истинско Върховно същество и създател на Вселената. В Стария завет и юдаизма като имена на Бог се използват Елохим, Адонаи, тетраграматонът (обикновено транскрибиран в християнството като Яхве или Йехова) и други. В християнската доктрина за Светата Троица Бог съществува едновременно като три „личности“ - Отец, Син и Свети Дух. В исляма се използва името Аллах, като наред с него съществуват и множество други титли на Бог. В монотеистичните интерпретации на индуизма Бог е наричан Брахман. Сред имената на Бог, използвани в други монотеистични религии, са Баха в бахайството, Вахигуру в сикхизма, Санг Хянг Видхи Васа в балийския индуизъм и Ахура Мазда в зороастризма. Множеството различни концепции за Бог и противоречиви твърдения за характеристиките, целите и действията му водят до развитието на идеите на омнитеизма, пандеизма или перениализма, според който има една базисна теологична истина, от която всички религии извличат свое частично разбиране. Според много философи и теолози последователите на различните големи световни религии всъщност почитат един Бог, но чрез различни, застъпващи се концепции - Бог просто има много различни имена.
Стелата на Меша (писана 840 година преди новата ера) съдържа първото известно споменаване на името на израилтянския бог под името Яхве. В българския език думата „Бог“ се използва като нарицателно име – за обозначаване на концепцията като цяло или за различните божества в политеистичните религии. Понякога съществителното се използва и като собствено име (Бог) в монотеистичен контекст. Самата дума има праславянски произход и се използва със същото значение във всички съвременни славянски езици с малки фонетични вариации – „бог“/„bog“ на сърбохърватски, „bog“ на словенски, „bóg“ на полски, „bůh“ на чешки, „boh“ на словашки, „бог“ на руски, украински, беларуски и русински. Праславянската дума „*богъ“ е изглежда е родствена с някои индо-ирански форми – староиндийската bhágas („даряващ“, „господар“), староперсийската baga- и авестийската baɣa („господ“, „бог“), които се извеждат от староиндийското bhájati („дава дял“, „дели“) и авестийското baχšaiti („участва“) във връзка и с гръцкото φαγεῖν („ям“, „поглъщам“). Характерът на връзката между славянските и индо-иранските форми е спорен – някои автори смятат славянската дума за иранска заемка, други предполагат общ произход, а трети дори отхвърлят връзката между тях. В повечето романски езици думата за Бог идва от праиндоевропейското *dewos- („бог“), което от своя страна се извежда от корена *dyeu- („сияя“) – Deus на латински и португалски, Dios на испански, Dieu на френски. Въпреки сходното звучене, гръцкото θεός има различен произход – от праиндоевропейския корен dʰeh („правя“, „поставям“). В германските езици думата за Бог произлиза от праиндоевропейския корен *guthan- („призоваван“) – God на английски и нидерландски, Gott на немски, Gud на шведски. В древните семитски езици най-често използваната дума за божество е ел/ил с производни форми като акадското илу и арабското илях. В монотеистичен контекст от тази дума произлизат използваното в част от Стария завет име на Бог Елохим, както и мюсюлманското Аллах. Старият завет използва и други наименования на Бог – най-често тетраграмонът, транскрибиран като Яхве или Йехова, но също имена като Адонай, Саваот, Елион и Шадай. Бог може да има и собствено име и монотеистичните версии на индуизма, които наблягат върху личността на Бога – сред ранните споменавания на такова име са Кришна-Васудева в „Бхагавата“ или по-късните Вишну и Хари.
Името на Бог в зороастризма е Ахура Мазда – от протоиндоевропейска дума със значение мъдър. В сикхизма се използва името Вахегуру, буквално „чудесен учител“ на пенджабски, а в бахайството – Баха. Последната дума означава всеславен на арабски. Няма ясно изразено общо съгласие за природата или съществуването на Бог. Авраамическите представи за Бог включват монотеистичната дефиниция на юдаизма и исляма и тринитарния възглед на християните. Дхармичните религии се различават по своите представи за божественото според региона, сектата и кастата, като варират от монотеистични до политеистични. Много политеистични религии споделят идеята за божество сътворител, но без останалите роли на единствения Бог в монотеистичните религии. Обратно, религии като джайнизма са политиестични, но не говорят за божество сътворител. В зависимост от конкретните интерпретации и традиции, будизмът може да се разглежда като атеистичен, нетеистичен, пантеистичен, панентеистичен или политеистичен.
Триединство представлява възгледът че Бог е съставен от Отец, Син (въплътен метафизично във физическия свят от Иисус Христос) и Свети Дух. Монотеистите вярват в съществуването само на един бог, като според някои той е почитан от различните религии под различни имена. Възгледът че всички теисти всъщност почитат един и същ бог, независимо дали го осъзнават или не, е с особена тежест в бахайството, индуизма и сикхизма. В основните клонове на християнството доктрината за Светата Троица описва Бог като един Бог с три божествени лица, всяко от които е самият Бог – Бог Отец, Бог Син (Иисус Христос) и Свети Дух. Съчетаването на концепцията за три лица на Бог с монотеизма и въпросът за отношението между трите лица стават предмет на ожесточени богословски спорове, особено през първите столетия от съществуването на християнството, които довежда до обособяването на някои от основните християнски деноминации. В исляма една от най-важните концепции се нарича таухид със значение единственост. Бог е описан в Корана като: „Той е Аллах Единствения, Аллах, Целта на всички въжделения! Нито е раждал, нито е роден, и няма равен Нему.“ Мюсюлманите отхвърлят християнската доктрина за Светата Троица и божествеността на Христос, смятайки я за сравнима с политеизъм. В исляма Бог е трансцендентен и не наподобява по никакъв начин никое от своите творения. Затова мюсюлманите не почитат икони и не трябва да визуализират Бог. Много мюсюлмани стигат до крайности - забраняват дори да се изобразява лицето на пророка Мохамед. Наред с монотеизма, понятието за Бог може да е приложимо и към примотеизма – доктрина, при което се почита единствен Бог, макар да се приема съществуването или възможното съществуване на други божества.
Теизмът представлява възглед, според който Бог съществува реално, обективно и независимо от човешкото съзнание. Бог създава и поддържа всичко, Бог е всемогъщ и вечен и е личност и взаимодейства с Вселената - като един от начините за това са религиозните изживявания или молитвите на хората. Според теизма Бог е едновременно трансцендентен и иманентен, като по този начин той е безкраен, но същевременно по някакъв начин присъства в света. Не всички теисти поддържат всеки от изброените възгледи, но обикновено подкрепят повечето от тях. В католическото богословие Бог е безкрайно прост и не е подвластен на времето. Според повечето теисти Бог е всемогъщ, всезнаещ и добронамерен, макар че този възглед води до проблема за отговорността на Бог за злото и страданието в света. Някои теисти приписват на Бог съзнателно или преднамерено самоограничение на всемогъществото, всезнанието или добронамереността. Обратно, според отворения теизъм самата природа на времето предполага, че всезнанието на Бог не означава, че той може да предвижда бъдещето. За разлика от теизма, деизмът смята Бог за изцяло трансцендентен – той съществува, но не се намесва в света отвъд необходимото за неговото сътворение. Според този възглед Бог не е антропоморфен и нито отговаря на молитви, нито създава чудеса. Обичайна за деизма е представата, че Бог не се интересува от човечеството и дори може да не осъзнава съществуването му. Според пантеизма Бог е Вселената и Вселената е Бог, докато според панентеизма Бог съдържа, но не е идентичен с Вселената. Към пантеистичната представа за Бог се придържат също либералните католически църкви, теософията, някои клонове на индуизма (не и вайшнавизма, който е панентеистичен), сикхизма, някои направления на неопаганизма и даоизма. Пандеизмът съчетава възгледи на деизма и пантеизма. От гледна точка на деизма пандеизмът обяснява защо Бог създава Вселената и след това я изоставя, а от гледна точка на пантеизма – произхода и предназначението на Вселената.
Изображение на върховния древногръцки бог Зевс, отново взето от Интернет. Очевидно представите на хората за това как точно изглежда Бог са до голяма степен еднотипни - все пак и човешкото въображение не е безкрайно. Бог обикновено е представян като същество от мъжки пол, почти винаги на напреднала възраст - не се срещат изображения на млади богове! Аполон и Хермес по-често са изобразявани като младежи, но все пак те са доста по-нисши в йерархията на боговете; за сметка на това Зевс и братята му Посейдон и Хадес са на видима възраст поне 50 - 55 години. Разбира се, всяко изображение на Бог излъчва сила - няма логика в това Бог да бъде изобразяван като физически и психически слаб образ. Древните гърци представят боговете като едни ревниви, психически неуравновесени и избухливи персонажи - силно холеричен психологически тип. Дори и първата божия заповед на християнската религия е "Да нямаш друг Бог освен мен!". Религиите по понятни причини не обичат конкурентната среда...
Изображение на Иисус Христос - отново в Рилския манастир. Дистеизмът, който е свързан с теодицеята, е форма не теизъм, която разрешава проблема за злото, приемайки, че Бог или не е изцяло добър, нито е изцяло злонамерен. Пример за този възглед е героят на Фьодор Достоевски от „Братя Карамазови“ Иван Карамазов, който отхвърля Бог за това, че позволява страданието на деца. В поведението на лирическия герой има доста сериозна логика - след като новороденото дете е чисто и няма грехове, защо тогава се раждат деца с вродени малформации? Някои богослови казват - заради греховете на родителите им. Да, но да наказваш един човек заради греховете на друг представлява юридически абсурд и е твърде далеч от общоприетата представа за справедливост. Детето представлява самостоятелна личност и ако по рождение е невинно, е крайно несправедливо да бъде наказвано заради греховете на родителите си.
Стенописите на Микеланджело в Сикстинската капела (Създаването на Слънцето и Луната - около 1512 година) са известен пример за изображение на Бог Отец в Западното изкуство. През вековете мнозина философи, богослови и други мислители са се опитвали да докажат съществуването или липсата на Бог. Налице са множество философски проблеми, отнасящи се до съществуването на Бога. Някои дефиниции са неточно определени и двусмислени, а други могат да бъдат дори противоречиви. Аргументите за съществуването на Бог са най-често от метафизичен, емпиричен, индуктивен или субективен тип. Някои доказателства се основават на нерешени въпроси в теорията за еволюцията или върху реда и сложността на заобикалящия ни свят. Доводите срещу съществуването на Бога по принцип са емпирични, дедуктивни и индуктивни. Различните мислители стигат до различни изводи, и се разделят по два фактора – вяра (теизъм) и знание (гностицизъм). Описани са някои основни типове философски концепции:
Знам че има Бог - гностичен теизъм
Вярвам в Бог, но не мога да знам със сигурност дали съществува - агностичен теизъм
Не вярвам в Бог, но не мога да знам със сигурност дали съществува - агностичен атеизъм. Повечето жители на планетата Земя през 2024 година мислят именно по този начин
Знам, че няма Бог - гностичен атеизъм
От всички социални сфери, гностичните варианти се смятат за най-ирационални поради липсата на доказателства, подкрепящи вярата или липсата на такава – от там знанието не може да бъде обосновано. А информация без доказателства, последователност и логика бързо се оказва колос върху глинени крака - все пак е необходима някаква елементарна теоритична база, върху която да стъпим при изграждането си на представата за света.
Според мнозина богослови, съществуването на Бога не може да бъде доказано с методите на науката. Те твърдят, че науката и религията не са и не могат да бъдат в противоречие, тъй като техните области не се припокриват. Със своите основни атрибути Бог е охарактеризиран в една или друга степен от юдейските, християнските и мюсюлманските мислители и духовни учители, включително св. Августин, Ал-Газали, и Маймонид. Зигмунд Фройд осмисля това гледище за Бога като стремеж към построяване на образа на идеалния баща, докато марксистките автори откриват корените му в безсилието на мъжете и жените в условията на потисническите общества. Някои средновековни философи излагат аргументи за съществуването на Бога, с цел да се борят с противоречията на атрибутите, приписвани на Бога. Например Божието всезнание предполага, че Бог знае как ще постъпят онези, които са надарени със свободната воля. Ако той знае това, тяхната свобода би била илюзорна; а ако не знае това, то той не е всезнаещ. Подобни проблеми възникват и от твърдението, че Бог е източник на всяко морално задължение. Ако нищо не е правилно или грешно без Божиите заповеди, то тези заповеди са произволни. Ако те се основават на фундаментални принципи, които и Бог не би могъл да промени, то той не е всемогъщ.
Разпространение на вярата в Бога в различните страни по света е различно. В държави с римокатолическо население (например Полша, Португалия, Италия), православно (Румъния, Гърция) и ислямско (Турция) този процент е най-висок процент. В България около 40 % от хората вярват в съществуването на бог. През 2000 година приблизително 53 % от населението на света се причислява към една от трите авраамически религии (33 % християни, 20 % мюсюлмани, под 1 % евреи), 6 % - към будизма, 13 % - към индуизма, 6 % - към традиционната китайска религия, 7 % - към други религии, а 15 % са атеисти. Повечето от тези религии съдържат вяра в един или повече богове.
Всеки нормален човек си е задавал поне веднъж въпроса какво е Бог. Дори безбожникът (атеистът) е мислил за това - за да стигне до заключението, че според него Бог не съществува. Много религиозни хора влагат негативна конотация в понятието безбожник, но според авторите на този сайт не би следвало да има нещо обидно или изобщо негативно в думата безбожник. Независимо в какъв стадий на развитие се намира или каква степен на образование или култура има, човекът носи в себе си религиозното чувство. Това идва да покаже по косвен път, че идеята за Бога, която неделимо е свързана с религиозното чувство, е вкоренена в нашето съзнание - в повечето случаи ние се раждаме и живеем с тази идея. Примитивният човек, който мисли повече конкретно, отколкото отвлечено, си изгражда конкретна представа за божество или в повечето случаи за божества, като ги свързва с предмети и явления от окръжаващата го среда. Много религии обожествяват Слънцето, до голяма степен с пълно основание - все пак от физична гледна точка цялата енергия, която се използва от хората, произлиза от Слънцето. Единствено атомната и геотермалната енергия нямат такъв произход. Християнинът, който е повярвал в Иисус Христос и затова се именува християнин, знае Неговите думи, казани на жената самарянка при Якововия кладенец: “Бог е дух, и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и истина” (Йоан 4:24). Според много философи и психолози тази концепция за висшата сила е измислена от хора, които просто изпитват страх от поемане на отговорност за сосбтвения си живот и съдба - в такива случаи е най-лесно да делегираш тази отговорност на някой друг. Между другото, подобни начини за подчиняване на хората използват и авторитарните и най-вече тоталитарните режими - прехвърлянето на отговорността за сосбтвения живот на хората на един (уж) силен лидер, който е в състояние да решава всички проблеми. От подобен начин на разсъждение хората са страдали многократно през различните исторически епохи.
Също така изниква въпросът – какво е дух? Когато се говори за дух в религиозно отношение, става въпрос за нещо, което по същество е противоположно на материята. Материалните предмети и явления се възприемат от нас посредством нашите сетивни органи, които също са материални. Бога не можем да възприемем с тези органи, защото Той е нематериален, Той е дух. Това ще рече, че свойствата на Бога не са присъщи на материята, и обратно. Като дух Бог е неосезаем, вечен, безсмъртен, неизменяем, необхватен, всезнаещ, всемогъщ, въздесъщ. Така ни Го разкрива словото Божие – Библията. Всяко едно от тези свойства е неприложимо към материята. Само по този път на съпоставка и противопоставка можем да си изградим вярно понятие за Бога като дух. В този ред на мисли изниква следния въпрос – щом е дух, познаваем ли е Бог или, по-точно, можем ли да имаме познания за Бога като дух? По този въпрос още в дълбока древност се оформили две крайни мнения. Първото – Бог е напълно непознаваем; за Него по-скоро можем да знаем какво Той не е, отколкото какво е. Второто – Бог е напълно познаваем. Щом знаем Неговото име, знаем и същността Му, т.е. познаваме Го напълно. Православната църква отхвърля и двете мнения, считайки ги за прекалено крайни и оттук – за неправилни. Разсъжденията на православната църква са логични - както казва един от нашите любимите филмови персонажи (учителят Йода), само последователите на Тъмната страна изпадат в крайности.
Дяволът като олицетворение на силите на Злото и като идеен противник на Бог присъства в почти всички религии. В общи линии идеята е следната: Бог сътворил човека по свой образ и побие и накарал всички ангели, арахангели и херувими да му се поклонят. Най-силният и горделивият от тях обаче, арахангел Сатанаил, отказал да се поклони на човека - заявил че Бог е създал него самия от огън, а човека от кал и поради това не смята за необходимо и справедливо да се покланя пред едно по-нисшо във всяко отношение същество. В исляма концепцията е абсолютно същата, но въпросният арахангел носи името Иблис. Това разгневило бога, тъй като все пак той създал човека по свой образ - може би егото на самия Бог било засегнато от разбунтувалия се арахангел? В крайна сметка Бог проклел Сатанаил и го преврънал в дявол - нещо грозно и отвратително според повечето религиозни концепции. От своя страна дяволът се разгневил на бога, въпреки че Бог очевидно бил по-силен от него и това би имало изключително неблагоприятни последствия за дявола; заклел се че ще отклонява Човека от правия път и ще го кара да извършва зли дела чак до Деня на Страшния Съд. По този начин дяволът искал да докаже на бога че човек всъщност не е толкова извисено и благородно същество и не е справедливо бог да кара най-силния арахангел да му се покланя. А може би и самият Бог не е толкова съвършен, след като е създал човека по своя собствен модел? Цялата тази концепция е крайно интересна от чисто психологическа гледна точка и е идеална тема за дискусия на маса под въздействие на големи количества червено вино. Дори и един толкова гениален писател като Джоузеф Рандом Толкин се запалил от тази концепция е я е описал почти дословно в своята поредица от романи за Билбо Бегинс и Властелина на Пръстените. Всъщност върховният враг носи името Моргот и за него се говори само в първия роман от поредицата - Силмалирион. Той е победен от останалите арахангели, но те не посмяват да го убият, тъй като той е един от тях и не е много ясно какви точно последици би имало подобно деяние. Поради това Моргот е затворен отвъд края на света, а неговият последовател Саурон (ангел от по-нисш тип) продължава да се изявява в Средната Земя и създава куп проблеми на елфи и джуджета. Според цялата тази поучителна история основният, най-голям грях е гордостта и прекаленото самочувствие - би следвало всеки един човек да бъде смирен, а не надменен и именно поради липсата на смирение арахангел Сатанаил се превръща в дявол или Сатана.
Както винаги, има и изключения. Според една ислямска секта, разпространена основно в Сирия, хората би трябвало да се молят не на Бога, а на Дявола. По този начин арахангел Иблис ще се върне към силата на доброто и ще престане да върши злини на хората - което пък ще доведе до изчезване на злото в целия свят. Тази идея е също доста обоснована и креативна от философска гледна точка.
Изображение на дявола, взето от Интернет. Необходимо е този образ да изглежда грозен и страшен, за да плаши хората. Дяволът е персонификация на злото, възприета в различни култури и религии. Той се разглежда като олицетворение на враждебна и разрушителна сила. Да се даде точно определение, което да покрива всички предания, отвъд проявата на злото, е трудна задача. По-лесно и смислено е дяволът да се разглежда през обектива на всяка култура или религия, в която той съществува като част от митологията им. Историята на това понятие се преплита с теологията, митологията, психиатрията, изкуството и литературата, развивайки се независимо сред различните традиции. Исторически се появява в най-различни контексти и култури и са му придавани различни имена: Сатана (баща на Луцифер), Луцифер (син на Сатаната), Велзевул и Мефистофел. Описван е и по различни начини: син, черен или червен, имайки рога или не, и така нататък. Идеята за дявола често се приема на сериозно, но не винаги, например когато фигурата на дявола се използва в реклама. Думата произлиза от гръцкото διάβολος, което се превежда като „клеветник“. В латинския език думата е трансформирана на diabolus. Апофис пък е древноегипетското божество, което е въплъщение на хаоса и е противник на светлината и Маат (реда/истината). Той присъства в изкуството под формата на гигантски дракон. Сет първоначално се свързва както с положителни, така и с отрицателни роли: защитник на Ра в слънчевата лодка от змея на хаоса и узурпатор, който убива брат си, за да наследи трона му. Все пак, по-късно той е демонизиран и започва да не се харесва на хората. Според някои изследователи, демонизацията на Сет започва след като няколко държави започват да завладяват Египет през Третия преходен и Късния периоди. Сет, който по традиция е бог на чужденците, започва да се свързва с външните потисници, включително Асирийската и Персийската империи. Именно през този период Сет бива особено очернен и поражението му от Хор е широко отпразнувано. Отрицателните страни на Сет се подчертават по това време. Той убива Озирис, след като ѝ разчленява тялото на парчета и го разпръсква, за да не може да бъде възкресена. Гърците по-късно свързват Сет с Тифон, тъй като и двамата представляват зли сили, богове на бурите и синове на Земята, които нападат главните богове. Въпреки това, през този период, в някои отдалечени райони на Египет на Сет все още се гледа като на героично божество. Сет е класифициран и като божество хитрец, който, като бог на безпорядъка, прибягва до измама, за да постигне злополучие.
Най-ранните индуистки текстове не предоставят по-нататъшни обяснения за злото и го разглеждат като нещо естествено. Обаче, по-късните текстове съдържат различни обяснения за злото. Според обяснението, дадено от брахманите, демоните, както и боговете, говорят истини и неистини, но демоните са изоставили истината, докато боговете са изоставили неистините. Но и двата духа се разглеждат като различни аспекти на едно върховно божество. Дори жестоки божества като Кали не се считат за дяволи, а просто за тъмните страни на върховния бог, които могат дори да проявяват доброжелателност. Зороастризмът вероятно въвежда първата идея за концептуален дявол – принципно зло, което съществува независимо от Господ. В зороастризма, доброто и злото произлизат от две крайно противоположни сили. Силата на доброто се нарича Ахура Мазда, а „унищожителният дух“ на авестийски се нарича Анхра Майню. Средноперсийският му еквивалент е Ахриман. Двете сили са във вечна борба и никоя от тях не е всемогъща, особено Анхра Майню, която е ограничена от времето и пространството – в края на времето тя окончателно ще бъде победена. Докато Ахура Мазда създава доброто, Анхра Майню е отговорна за всяко зло и болка на света, включително краставите жаби и скорпионите.
В будизма присъства фигура, подобна на дявол, наречена Мара, който играе съблазнителна роля, разсейвайки хората от практикуването на духовен живот, правейки обикновените неща примамливи или правейки отрицателните да изглеждат положителни. Той примамва Гаутама Буда, като се опитва да го прелъсти с гледката на красиви жени, за които често се твърди, че са дъщерите на Мара. В будистката космология олицетворява нездравословните импулси, непохватността и смъртта. Сред митовете на тенгризма, Ерлик е дяволоподобна фигура, владетел на ада и първият човек. Според един разказ, Ерлик и Господ плуват заедно в първичните води. Когато Господ понечва да създаде Земята, той изпраща Ерлик да се гмурне във водата и да събере малко кал. Ерлик скрива малко в устата си, за да създаде по-късно свой собствен свят. Но когато Господ нарежда Земята да се разшири, Ерлик се задява със Земята в устата си. Господ му помага да я изплюе. Изплютият материал от Ерлик ражда неприятните части от света. Поради греха си, той присвоява злото. Според друг вариант, богът създател е Улген. Ерлик пак е първият човек. Той поисква да създаде човек, точно както е направил Улген, а Улген го наказва, като го хвърля в подземието, на което Ерлик става владетел. Според тенгризма, смърт не съществува в смисъла на край на живота, а представлява просто преход към невидимия свят. Като господар на ада, Ерлик поробва душите, които са прокълнати. Освен това той дебне душите на хората, живеещи на Земята, причинявайки смърт и болести. Някои шамани правят жертвоприношения на Ерлик, за да получат по-висок ранг в подземието, ако бъдат проклети. Езидизъм Според митовете на езидите, не съществува същество, което представлява зло, опониращо на Господ. Такъв дуализъм се отрича от тях, а злото се счита за несъществуващо. Езидите се придържат към строг монизъм и им е забранено да изричат думата дявол или да говорят за ада. Яхве в юдаизма създава както доброто, така и злото, както е споменато в книгата на Исая (45:7). Дяволът не съществува в ранните юдейски писания. Обаче, влиянието на зороастризма през периода на Ахеменидите въвежда злото като отделен принцип в еврейската система от вярвания, който постепенно се въплъщава в опозиция, докато терминът Сатана се развива в определен вид свръхбожество, променяйки монистичния мироглед на юдаизма в дуалистичен такъв. По-късно талмудическият юдаизъм отхвърля Енохийските книги, които изобразяват дявола като независима сила на злото редом до Господ. След апокалиптичният период, споменаванията на Сатаната в Танаха започват да се считат за алегорични. В християнството, злото е въплътено в дявола или Сатаната, паднал ангел, който е главен противник на Господ. Християните считат римските и гръцките божества за дяволи, което е нормално до голяма степен - религиите не се развиват добре в конкурентна среда. Може би именно поради това повечето либертарианци са атеисти.
Християнството описва дявола като тероризиращ света чрез зло. Той представлява антитеза на истината и трябва да бъде проклинат, заедно с падналите ангели, които го следват, на вечен огън в деня на Страшния съд. В по-големите течения на християнството, дяволът обикновено се нарича сатана. Той се описва като мразещ цялото човечество, опониращ на Господ и разпространяващ лъжи и опустошение сред душите на хората. Сатаната често се определя като змията, която убеждава Ева да изяде забранения плод. Макар тази интерпретация да не присъства в разказа за Адам и Ева, тя датира поне от времето на написването на Откровение на Йоан, което вече конкретно идентифицира сатаната със змията. В книгата той се отъждествява и с дракон. Дяволът понякога е наричан Луцифер, особено когато е описван като ангел преди падението си. Велзевул първоначално е името на филистимско божество (определен вид Баал), но в Новия завет се използва като синоним на Сатана. В Божествена комедия е наричан Белзебуб. В други, по-малки християнски течения, думата „Сатана“ в Библията не означава свръхестествено същество, а се отнася за всеки неприятел и преносно означава човешките грях и изкушение. Гностичните религии многократно разглеждат идеята, че материалният свят в същността си е зъл. „Единственият истински Господ“ е отвъд материалната вселена и следователно тази вселена трябва да се управлява от по-нисшо самодоволно божество. Това божество се идентифицира от някои секти, като например маркионизма, с божеството от Стария завет. Някои текстове, като например Апокрифът на Йоан, не само демонизират Бога създател, но и го наричат с името на дявола в някои еврейски писания, Самаел. Според мандаянизма, Руха Кадища изпада от „света на светлината“ и ражда „Господаря на тъмнината“, наречен Ур. Според едно от преданията, Ур е дракон хермафродит с лъвска глава и с криле на орел. Руха Кадища е описван като лъжец и магьосник. Няколко авраамически пророка се считат за служители на тези дяволи. През XII век в Европа катарите се справят с проблема на злото и разработват идеи на дуализъм и демонология. Катарите се считат за сериозно потенциално препятствие пред Католическата църква. Катарите се разделят на два лагера. Първият вярва в абсолютния дуализъм, според който злото е напълно отделно от Бог и че както Бог, така и дявола имат власт. Вторият лагер вярва в смекчения дуализъм, който счита Луцифер за син на Бог и брат на Христос. За да обяснят това, те използват притчата за блудния син, в която Христос е добрият син, а Луцифер е синът, който се отклонява към злото.
В манихейството Бог и дяволът са два отделни принципа. Бог създава добро и обитава царството на светлината, докато дяволът (наричан също „принц на тъмнината“) създава зло и населява царството на тъмнината. Битието е създадено, когато царството на тъмнината напада царството на светлината и се примесва с духовния свят. Накрая дяволът и последователите му ще бъдат затворени завинаги в царството на светлината, а царството на тъмнината ще продължи да съществува във вечността, без да се намесва отново.
В исляма принципът на злото се изразява чрез два термина, отнасящи се за едно и също същество: Шейтан и Иблис. Иблис е същинското име на дявола, представляващ характеристиките на злото. Той се споменава в Корана – когато Бог създава Адам, той нарежда на ангелите да се поклонят пред него. Всички го правят, освен Иблис, който заявява, че е над Адам. Така, гордостта и завистта стават знак на „неверие“ в исляма. След това Иблис е прокълнат, но Бог му изпълнява желанието да заблуждава човечеството, знаейки, че праведните ще устоят на опитите на Иблис да ги заблуди. В исляма, както доброто, така и злото се създават от Бог. Но тъй като волята на Бог е добра, злото в света се счита за божи план. Всъщност, Бог позволява на дявола да прелъстява хората. Злото и страданието се считат за изпитание или възможност за доказване на вярата в Бог. Някои философи и мистици наблягат върху самия Иблис като модел за подражание за вяра Бог, тъй като Бог нарежда на ангелите да се поклонят, а Иблис е принуден да избира между заповедта на Бог и волята на Бог (да не се кланя пред никой друг, освен Бог). Той успешно преминава изпитанието, но неговото подчинение води до наказание и страдание. Все пак, той остава търпелив и накрая е възнаграден. Мюсюлманите вярват, че доислямските джинове стават обект на правосъдието на Бог при исляма и че тези, които не се предават на божия закон са демони. Както и при християнството, Иблис някога е бил благочестиво божие същество, но по-късно е пропъден от рая, поради гордостта си. Обаче, за да поддържа върховната власт на Бог, ислямът приема, че дяволът не се е бунтувал срещу Бог, а срещу човечеството. И макар Иблис като цяло да се счита за истинско същество, той играе по-незначителна роля като олицетворение на злото, отколкото в християнството. Той е само съблазнител, който подбужда хората към грях.
В бахайството не съществува зло свръхчовешко същество като дявола или сатаната не съществува. Все пак, тези термини присъстват в бахайските писания, където се използват като метафори на низката природа на човека. Хората има свободна воля и следователно могат да се насочат към Бог и да развият духовни качества или да се насочат далеч от Бог и да се потопят в себецентрични желания. Индивидите, които следват изкушенията си и не развиват душевни добродетели често се описват в бахайските писания като сатанински. Думата сатана всъщност е еврейска и означава противник, обвинител, прокурор - предвид честите корупционни скандали в българската прокуратура значението на тази дума е направо сакрално. Библията не казва нищо по темата за външния вид на дявола, така че той може да изглежда по всякакъв начин в зависимост от въображението на вярващия. Сатаната не само може да има рога, опашка, да е червен, крилат, с копита, но също така може да има раздвоен език, четвърта сливица, обърнат менискус и какво ли още не. В Библията дяволът е представен по различни начини - като обвинител в книгата на пророк Захарий, изкусител в "Хрониките" и обвинител в книгата на Йов. И в трите случая става дума за Божи служител, подчинен на всевишния и изпълнител на неговия план. Той е персонифициран, но библейските персонификации са малко особени - те не съвпадат една с друга и са описания на качества. Ето как дяволът е клеветник. Изкусителят е сила, която те подмамва да кривнеш от пътя. Как си я представяш, това си е твоя работа. В "Откровението на Свети Йоана" се казва, че мястото на нечестивия е до Господния трон, което означава, че дяволът не е опозиция на бог, а неговото момче за мокри поръчки. Той има задача да изпита човека и всъщност е лошото ченге в играта. Той в никакъв случай не може да се мери по сила с Бог.
Концепцията за нещо лошо включва серия от визуални елементи - като например тези на снимката горе. Така дяволът се сдобива със зъби, рога, крила, копита, лапи и какво ли още не. Всъщност обаче става въпрос за ангел. Тоест дори архангел, който изпълнява мокри поръчки и има армия от лъжци. Евреите го асоциират със стари сирийски вавилонски божества, а европейските християни с разгулните и разпасани сатири. Ето как дяволът получава копита и опашка по нашите географски ширини, става наполовина козел, някакво антропоморфно създание, защото така е много по-лесен за описание и много по-страшен. Но ако следим внимателно текста, нищо подобно няма в Библията - дяволът е просто лукав обвинител, който подлъгва хората, защото Бог иска да ги изпита. Бог е висшият магистрат. Дали ще попаднеш в клопката на лукавия, тоест в клопката на съдебната система, зависи единствено от неговите мисли и действия. Лошите момчета обаче, типовете под прикритие, винаги са будели човешкия интерес. Така дяволът става обект на допълнително надграждане и вече не може да се отърве от рогата, копитата и опашката си.
Думата „религия“ произлиза от латинската religio, която означава „уважение към свещеното, почитане на боговете“. Произходът и първоначалното значение на латинската дума не са изяснени, като съществуват различни хипотези. Една от тях, присъстваща още в текстове на Цицерон, я свързва с представката за повторение re- и глагола lego („чета“) в смисъл на „избирам“, „преглеждам“ или „разглеждам внимателно“. Съвременни изследователи, като Том Харпър и Джоузеф Камбъл, предпочитат да извеждат religio от ligare („обвързвам, свързвам“) – така с представката re- се получава „свързвам отново“, значение, популяризирано от Августин Блажени в неговата интерпретация на Лактанций. Според филолога Макс Мюлер думата religio първоначално има по-тесен смисъл и означава само „преклонение пред Бог или боговете, внимателно обмисляне на божествените неща, пиетет“. Според Мюлер много други култури от тази епоха, като тези на Древен Египет, Древна Персия и Древна Индия, имат подобен подход, като за тях това, което днес наричаме религия, би било просто „закон“. Много езици имат думи, които обикновено се превеждат като „религия“, но се използват в по-различен смисъл, а в някои езици изобщо няма такава дума. Например, санскритската дума „дхарма“ понякога се превежда като „религия“, но означава и закон. Първоначално в средновековна Япония също има единство между „имперски закон“ и „закон на Буда“, като тези източници на правото започват да се разграничават по-късно. В езика иврит няма точно съответствие на думата „религия“, а юдаизмът не разграничава отчетливо религиозна, национална, расова и етническа идентичност.
Религията представлява организирана система от вярвания, културни системи и мирогледи, които свързват човечеството с даден порядък на съществуване. Много религии имат свои митологии, символи и свещени истории, предназначени да обяснят смисъла на живота или произхода на света. От религиозните вярвания за Вселената и човешката природа хората извеждат практически правила като морал, етика, религиозно право или желателен начин на живот. Според някои оценки в света съществуват около 4 200 религии. Много от религиите имат организирано поведение, духовенство, дефиниции за членство или съпричастност, свещени места и текстове. Практикуването на дадена религия може да включва също ритуали, проповеди, почитане или поклонение пред Бог или божества, жертвоприношения, транс, инициации, погребални служби, брачни церемонии, медитация, молитва или други страни на човешката култура. Вярата в истинността на религиозните „истини“ не се базира на никакви наблюдения получени на базата на научния метод от повторими опити в контролирани среди, както са всички научни теории, на които са базирани съвременните науки – биология, химия, физика и медицинскияте науки. Понятието религия понякога се използва като аналогично на вяра, система от вярвания и дори набор от задължения. В същото време, по думите на Емил Дюркем, религията се различава от личната вяра по това, че тя е „нещо, крайно социално“. Според глобална анкета, проведена през 2012 година, 59 % от хората по света са религиозни, а 36 % са нерелигиозни, включително 13 % атеисти, като делът на религиозните намалява с 9 процентни пункта спрямо 2005 година. Средно жените са по-религиозни от мъжете - което е до голяма степен нормално, тъй като женският пол изпитва много повече притеснения и има много повече страхове - рационални и ирационални. Като резултат жените изпитват много по-голяма нужда от това да търсят упование и надежда в нещо, вместо да разчитат на себе си. Някои хора следват няколко религии или множество религиозни принципи едновременно, независимо от това дали съответните религиозни системи традиционно позволяват синкретизма. Така например в Далечния Изток (особено в Япония и Южна Корея) е масова практика да се изповядват по две или повече религии от един и същи индивид; обратно, в Близкия Изток много често ръстът на човек бързо може да бъде скъсен с една глава при установяване на подобен начин на мислене.
Съществуват множество определения за понятието религия, като тук са разгледани само няколко от тях. Типични речникови определения на религия са „вяра в или почитане на бог или богове“ или „служба и почитане на Бог или свръхестественото“. В същото време много изследователи разширяват определенията като „вяра в бог“, тъй като те не могат да обхванат цялото многообразие на религиозната мисъл и опит. Антропологът Едуард Бърнет Тайлър определя религията като „вярата в духовни същества“. През 1871 година той смята, че стесняването на дефиницията до вяра във върховно божество, съд след смъртта, идолопоклонничество и така нататък, би изключило много хора от категорията на религиозните и по този начин „има недостатъка да идентифицира религията с определени следствия, вместо с по-дълбокия мотив, който лежи под тях“. Той също така твърди, че вярата в духовни същества съществува при всички известни общества. Основоположникът на интерпретативната антропология Клифърд Гиърц дефинира религията като „система от символи, която действа за установяването на мощни, всеобхватни и дълготрайни предразположения и мотивации у хората чрез формулиране на представи за общ порядък на съществуване и обличайки тези представи с такова излъчване на действителност, че предразположенията и мотивациите изглеждат единствено реалистични“. Позовавайки се изглежда на Тайлъровия „по-дълбок мотив“, Гиърц отбелязва, че „имаме много малка представа как, в емпиричен смисъл, се извършва това конкретно чудо. Знаем само, че то се извършва, ежегодно, ежеседмично, ежедневно, за някои хора почти ежечасно; и имаме огромна етнографска литература, която демонстрира това“. Богословът Антоан Вергот също акцентира върху „културната действителност“ на религията, която той определя като „съвкупността на езиковите прояви, емоции, действия и знаци, които се отнасят към свръхестествено същество или свърхестествени същества“. Той разглежда понятието „свръхестествено“ като всичко, надхвърлящо силите на природата или човешките възможности. Социологът Емил Дюркем, в своя влиятелен труд „Елементарни форми на религиозен живот“, определя религията като „единна система от вярвания и практики, отнасящи се към свещените неща“, а под „свещени неща“ разбира нещата, които са „обособени и забранени – вярвания и практики, които обединяват в една морална общност, наричана Църква, всички, които се придържат към тях“. В същото време свещените неща не са ограничени до богове или духове – по този начин будизмът се включва в тази дефиниция на религията. И обратното – свещени неща могат да бъдат „скала, дърво, извор, камъче, парче дърво, къща, с една дума всичко може да бъде свещено“. Религиозните вярвания, митове, догми и легенди са изображенията, които изразяват природата на тези свещени неща, както и приписваните им качества и сили. В своята книга „Разновидностите на религиозния опит“ психологът Уилям Джеймс дефинира религията като „чувствата, действията и опитът на отделните хора в тяхната самота, доколкото те се разглеждат сами като намиращи се в отношение към това, което могат да смятат за божествено“. Под „божествено“ Джеймс разбира „всеки обект, който е богоподобен, независимо дали е конкретно божество или не“, към който индивидът се чувства подтикнат да реагира с тържественост и сериозност. Отзвук от определенията на Уилям Джеймс и Емил Дуркем може да се открие също в текстовете на Фредерик Фере, който определя религията като „начинът на човек да оценява най-всестранно и интензивно“. По сходен начин за богослова Паул Тилих вярата е „състоянието да си крайно ангажиран“, което „е само по себе си религия. Религията е субстанцията, основата и дълбината на духовния живот на човека“. В края на XVIII век Фридрих Шлайермахер дефинира религията като „усещане за пълна зависимост“. Неговият съвременник Георг Вилхелм Фридрих Хегел остро се разграничава от този възглед, определяйки религията като „Божествения дух, самоосъзнаващ Себе си чрез крайния дух“. Когато религията се разглежда в смисъла на „свещено“, „божествено“, интензивно „оценяване“ или „крайна ангажираност“, става възможно да се разбере защо научните открития и философската критика не притесняват задължително нейните последователи.
Религиите винаги са привличало последователи - подобно на политически партии, и особено тези от популистки тип. Всъщност между всяка една религия и популистка партия съществуват големи прилики - принципите на манипулация на обществото са един и същи. И двата типа идеологии обещават лесни решения на трудни проблеми. Разбира се, гениалните неща почти винаги са прости, но и излишното опростяване на действителността не води до добър краен резултат. В най-общия случай, хората не обичат да полагат усилия и особено такива, които биха изисквали повече време. Повечето хора очакват лесен и бърз резултат във всяка една област от живота и религиите и популистките политически партии бързо се възползват от това - независимо дали става въпрос за решаване на текущи проблеми или за това да разбереш как точно е устроен светът. Поради това популистките лидери (респективно религиозните водачи) се опитват да опростят един не винаги лесен за разбиране проблем, за да стане той приемлив за менталното ниво на широката аудитория. Лесно е намирането на удобен външен враг за вътрешните проблеми на една общност - Западът е лош и е виновен за проблемите в Русия през XXI век. Внушават се страхове и се предлагат решения - гласувайте за нас или елате в нашата секта, защото иначе... ще стане по-лошо. Най-после, внушава се и чувство за вина на широката общественост - което остава все пак като крайно средство за манипулация, тъй като усещането за вина много бързо може да се трансформира в омраза към този, който говори пред обществото. Освен това, когато самият ти се усещаш депресиран и слаб, е много лесно да прехвърлиш отговорността за своя живот и съдба на някой друг - независимо дали един (уж) силен авторитарен лидери, религиозно гуру или на самия Бог.
Религиите обединяват големи групи от хора и осигуряват пътищата, по което всеки един от тях може да живее в живота си с истина и цел - всъщност религиите са разширени семейства и в много религиозни секти младите хора са принуждавани от по-възрастните да си избират брачен партньор само сред останалите членове на общността. Религиите разширяват границите на семейството до племето или до родовата група, а много от тях дори разширяват още повече границите на племето, създавайки едно семейство от всички хора на земята (както биха казали християните) или превръщайки ги в единна общност умма (както пък биха казали мюсюлманите). Създавайки кодекс на поведение като етиката или закона, установявайки споделяна от общността картина на реалността, религиите дават на хората възможност да живеят уверено. Вярата е увереността, че онова, което се утвърждава от религията, е надеждно. Увереността е укрепването на вярата чрез нейното споделянето с другите. Това означава че хората могат да разпознават приятели от врагове и могат да разберат злонамерено ли подхожда някой към тях или не. Религиозните кодекси за разпознаване на очаквано поведение не само внасят ред в обществото, образувайки често йерархични структури. Те дават на всички негови членове, включително най-бедните и непривилегированите, възможността за религиозен успех. По същия начин се извършва и групирането на хората по етнически признак - ромите например живеят в махали и гета на много места в България, а в Германия в много градове има квартали, в които се чува само турска реч. Тези закономерности обаче са валидни предимно за по-нискообразованите хора от по-ниските социални слоеве - именно те изпитват много по-голяма нужда от сигурност при живот в общност. Остава открит въпросът дали това е валидно и за религиите? По-скоро да - в различни секти членуват предимно по-бедните хора и тези с по-ниско образование. По-образованите са по-ориентирани и са склонни да се справят сами с трудностите на Живота. Образованите хора също така са по-големи индивидуалисти и са по-малко склонни да се подчиняват на общоприети норми... само защото някой е написал някъде че така е правилно да се живее.
През XIX и XX век сравнителното религиознание класифицира религиозните възгледи във философски дефинирани категории, наричани световни религии. Някои съвременни учени смятат че не всички религии са разделени една от друга от взаимно изключващи се философии. Те смятат също тала че няма особен смисъл да се приписва на определени практики дадена философия и дори те да се определят като религиозни, вместо като културни, политически или обществени. Съвременните психологически изследвания за природата на различните вярвания показват че е по-добре да се говори за религията като за относително непроменливо явление, което трябва да се разграничи от конкретните културни норми. Петте най-многочислени религиозни групи в света, които наброяват общо около 5 милиарда души, са християнството, ислямът, будизмът, индуизмът и китайската народна религия. През 2010 година броят хора, които са ги изповядвали, изглежда по следния начин:
Християнство - 2.2 милиарда души или 32 % от населението на света
Ислям - 1.6 милиарда или 23 %
Индуизъм - 1 милиард или 15 %
Китайска народна религия - 385 милиона или 6.4%
Будизъм - 500 милиона или 7 %
Списъкът на религиозни направления, даден по-долу, е само опит за обобщаване на основните регионални и философски влияния върху съответните общности, а не пълно описание на всяка религиозна общност, нито обяснение на основните елементи на индивидуалната религиозност. Авраамическите религии са монотеистични религии, практикувани в целия свят. Общо за тях е приемането на Петокнижието за първоначален свещен текст, въпреки че степента, в която то е интегрирано в отделните поднаправления варира значително. Юдаизмът е най-старата авраамическа религия, водеща началото си от древна Палестина. Той се основава главно на Петокнижието (Тора), за което привържениците му смятат, че е предадено от Бог на хората чрез пророка Моисей през 1400 година преди новата ера. То, наред с останалата част от Еврейската Библия и с Талмуда, е основният религиозен текст на юдаизма. Еврейската Библия до голяма степен се припокрива като съдържание и концепция със Стария Завет на християнската Библия. Днес последователи на юдаизма са около 13 милиона души, от които около 40 % живеят в Израел и още 40 % – в Съединените щати. Християнството се основава на записаното в книгите на юдеите и предсказвано от пророците в еврейския народ идване на Спасител (Христос) на човечеството и изпълването на това пророчество с раждането, смъртта и възкресението на Господ Иисус Христос. Съвременното летоброене поставя неговото раждане като отправна точка – има първи век и нулева година. Животът в плът и учението на Иисус Христос (Синът Божи и Месия) са представени в Светото Евангелие. Основното послание на християнството е че чрез възкресението на Христос човек получава възможност за вечен живот с Него, ако по свободната си воля Го последва. Чрез смъртта си Иисус изкупува греховете на човечеството и по този начин първородният грях вече е компенсиран - поне частично. Това всъщност представлява опасно манипулативно твърдение - всъщност самата концепция за първородния грях е нещо дълбоко несправедливо и чисто внушаване на чувство за вина. Никой не е виновен заради това че се е родил на този свят, а дори и Адам да е съгрешил, предаването на греха му по наследство представлява един юридически абсурд. По никакъв начин не е справедливо един човек да бъде наказван заради провинение на друг. Освен това след като Иисус Христос е изкупил нашите грехове, това означава ли че можем да грешим до безкрай, да вършим всякакви престъпления, тъй като те са предварително изкупени и опростени от саможертвата на Иисус? Или някои грехове са изкупени, а други не? В такъв случай би следвало поне да се представи на вярващите съответния регулативен стандарт - този грях е простен предварително, а този - не. Очевидно в християнската философия има доста недомислени моменти и положения, каквито между другото има и във всяка една религия по света. Бог се разкрива в християнството като Единосъщна и неразделна Троица, обединяваща Бог Отец, Бог Син и Светия Дух – три личности (ипостаси) на единствения Бог. Най-краткото и същевременно пълно определение на вярата на християните се съдържа в Никейския символ на вярата. Ученията, които не изповядват това определение или изменят предаденото в Светото писание учение, са определени като ереси от християнството. Общо взето, всеки се смята за прав и обявява другите за еретици; една от деноминациите дори стига до там че включва в името си своето твърдо убеждение за правота - Източноправославната вяра! Римокатолицизмът се отделя като изменено християнско учение в периода VII – XI век и окончателно отпада от Църквата по време на Голямата схизма през 1054 година. Основните причини за това са въвеждането на фигурата на римския папа и самоволната промяна в Символа на вярата. Римокатолическата църква обединява Западната църква и 22 източнокатолически църкви. Протестантство също е тип ерес - то се е отделило от Римокатолическата църква след Реформацията от XVI век и се подразделя се от своя страна на множество деноминации.
Ислямът е учение на единствения ислямски пророк Мохамед (VII век), основано на смесица от древноарабски, еврейски, християнски и отчасти персийски вярвания, техни интерпретации и собствени допълнения и разбирания на Мохамед за бога и отношенията му с човека. Важен момент в исляма е принципът, че човек може да приеме исляма, но няма право да се откаже от него - в противен случай много често е наказан със смърт. Самата дума ислям означава подчинение на бога. Мюсюлманин пък означава човек, който се подчинява на Аллах. Ислямът е преобладаващата религия в Северна Африка, Близкия изток и значителна част от Централна и Южна Азия. В исляма има множество поднаправления, най-значителните сред които са сунизмът и шиизмът. През 610 година след Новата ера един арабски търговец на средна възраст на име Мохамед изкачва хълмовете над родния си град Мека, за да разсъждава и да се моли относно заобикалящото го религиозното объркване. Впоследствие той разказва, че е получил видение, призоваващо го да бъде пророк на своя народ. Това събитие отбелязва началото на религията ислям. Оттогава Мохамед казвал, че е получавал много откровения до смъртта си, почти 25 години след това. Първоначално той ги споделя с жителите на родния си град, като предупреждава за идващи божествени възмездия, призовава слушателите си към покаяние и правилно отношение към вдовиците, сираците и бедните и проповядва относно възкресението на всички мъртви и последния Божий съд. Но подигравките и преследването, на които той и последователите му са подложени, стават толкова силни, че те са принудени да избягат на север в град Медина, на около четири дни път с камила. Там ролята на Мохамед се променя значително. От само проповедник и човек, който предупреждава, той се превръща в законодател, съдия и политически водач на важен арабски град, а с течение на времето и на целия Арабския полуостров. Това бързо установяване на общност от вярващи дава на исляма религиозна самоличност, изградена върху основата на закона и правосъдието, които остават сред най-поразителните му и важни характеристики. След смъртта на Мохамед през 632 година сред последователите му възникват две течения, първоначално разделени от въпроса кой да наследи Мохамед като водач на ислямската общност. Най-голямата от тях започва да се нарича сунитска - твърди че следва сунната или практикуваните от Мохамед обичаи; при тях правилата за приемственост са относително гъвкави. Другата, която се оформя около Али, зет на Мохамед, бива наречена ши-ат-али (фракцията на Али) и в днешно време е широко известна само като шиа. За разлика от сунитите, шиа (наричани още шиити или шиитски мюсюлмани) вярват че правото да се наследи Мохамед като ръководител на общността принадлежи на най-близкия родственик на Пророка от мъжки пол - това е Али и неговите наследници. Въпреки наличието на такива разногласия, ислямският свят е бил по-единен в религиозно отношение от християнството. Нещо повече, в продължение на няколко века до около 800 година ислямската цивилизация е може би най-развитата в света по отношение на науката, медицината, математиката и философията. Източници на мюсюлманските учения и практики (Откровенията, които Мохамед твърди, че е получил) са събрани в книга, наречена Коран. Името на свещената книга произлиза от арабския глагол кара със значение чета или рецитирам. Първият Коран е издаден едно или две десетилетия след смъртта на Пророка. Съставен от 114 глави обаче, Коранът не е история за Мохамед. Като учение и завети той не представлява разказ - мюсюлманите го считат за словото (или словата) на Бог, дадено пряко на Мохамед. Всички глави на Корана се наричат сури и са подредени не хронологично, а според тяхната дължина - най-дългата е първа, а най-късата - последна. Това действа изключително объркващо на хора, които нямат навиците да запаметяват и систематизират информация; всъщност, една огормна част от съдържанието на Корана се припокрива с това на Стария и Новия Завет, а като следствие - и на еврейските свещени книги.
Бахайството е религиозно течение, възникнало през XIX век в Иран от смятания за пророк Бахаулла и разпространило се след това в различни части на света. Последователите му вярват в единството на всички религиозни философии и признават всички пророци на юдаизма, християнството и исляма. Съществуват и множество по-малки авраамически общности, които могат да се разглеждат като обособени от основните направления – мормони, свидетели на Йехова, самаритяни, друзи, растафарианци и други.
Индийските религии водят началото си от Индийския субконтинент. Сред общите за повечето от тях концепции са дхарма, карма, прераждане, мантра. Индуизъм е сборно понятие, описващо сходните философии на вайшнавизма, шиваизма и други свързани течения. Той не е монолитна религия, а група от независими религиозно - философски направления, споделящи някои общи черти. Разпространен е главно в Индия. Джайнизмът се основава на ученията на Паршва (IX век преди новата ера) и Махавира (VI век преди новата ера). Разпространен е главно в Индия.
Будизмът е създаден от Сидхарта Гаутама през VI век преди новата ера. Последователите му смятат че той е желаел да помогне на съзнателните същества да прекратят своите страдания, като осъзнаят действителната същност на света и напуснат цикъла на страдание и прераждане (самсара), достигайки нирвана. Съвременният будизъм включва няколко основни направления. Теравада е едно от тях, разпространен главно в Шри Ланка и Югоизточна Азия, поради което споделя повече общи черти с останалите индийски религии. В основата му е обширен сборник от текстове, известен като Палийски канон. Махаяна е група будистки учения, които водят началото си от Китай, и в наши дни запазват влиянието си във Виетнам, Корея и Япония, както и в някои части на Западния свят. Ваджраяна, понякога разглеждан и като част от махаяна, възниква в Тибет и се разпространява в съседните области, включително в Монголия. Сикхизмът е монотеистична религия, основана през XV век от Нанак и неговите последователи в Пенджаб.
Иранските религии са древни религиозни направления, преобладаващи в Иран преди неговата ислямизация. Днес последователите им са ограничени малцинства, главно в Близкия изток. Зороастризмът се основава на учението на пророка Зороастър (Заратустра от съчинението на Фридрих Ницше, живял през VI век преди новата ера). Последователите му почитат бог, създател на света - Ахура Мазда. В зороастризма доброто и злото имат отделни и независими източници, като злото се опитва да разруши творението на Ахура Мазда, а доброто се стреми да му попречи. Мандаянизмът е монотеистична гностична религия, макар и силно повлияна от иранския дуализъм. Язданизмът включва отделни няколко групи кюрди, чиито религиозни възгледи са силно повлияни от исляма, но включват и множество предислямски елементи.
Народната религия е сборно понятие, обхващащо множество слабоорганизирани местни религиозни общности, които не могат да се причислят към изброените по-горе групи. Някои от тези общности понякога се определят като привърженици на езичество, шаманизъм, анимизъм, култ към предците или тотемизъм. Африкански традиционни религии представляват категория, обхващаща всички религиозни практики в Африка преди навлизането там на исляма и християнството, като например религията на йоруба. Те се разпространяват и в Америка, където стават основа на местни синкретични форми, като сантерия, кандомбле, умбанда, вуду. Американските народни религии включват религиите на ацтеки, инки, маи и останалите местни народности преди европейската колонизация. Китайската народна религия се практикува от китайци по целия свят и включва множество елементи на конфуцианството и даоизма, както и известни будистки влияния. Шинтоизмът в Япония е традиционната религия, но в продължение на векове се практикува успоредно с будизма. Шинтоистите почитат множество богове - всъщност около 80 милиарда, което представлява доста внушителна бройка. Корейският шаманизъм, силно повлиян от будизма, е традиционната религия в Корея. За разлика от шинтоизма той никога не е кодифициран в стандартна форма.
Истината, защитавана и доказвана от Църквата, е следната: Бог в Своята същност, т.е. това, което Той е Сам по Себе Си и в Себе Си, е недостъпен и непознаваем за никого. Ако можехме да познаем Бога изцяло, Той би престанал да бъде Бог и щеше да е като всеки един от нас. От друга страна, доколкото е необходимо за човека да познава Бога, Бог е открил Себе Си, и в този смисъл Той е познаваем. Два пътя водят християнина към познаване на Бога: естествен и свръхестествен. Естественият път включва всичко, което Бог е открил за Себе Си чрез творението. Видимата природа с нейното единство и многообразие, с нейната хармония и целесъобразност, с нейната грандиозност и мащабност красноречиво говори на разбираем език живо и убедително за всемогъществото, премъдростта и благостта на Твореца и Промислител Бог. Свръхестествения път включва това, което по вдъхновение от Светия Дух богоизбрани мъже са записали в Стария Завет; което пряко им е открил Сам Бог чрез Иисус Христос, записано в свещените новозаветни книги от Неговите ученици и апостоли. Като наблюдава делата Божии и размишлява за Бога, човек може да придобие познание за Него, както наблюдаващият едно произведение може от самото произведение да направи заключение за неговия създател. Човекът може да наблюдава и размишлява, защото е създаден по образ Божи – изобразява Бога в себе си. Той е своего рода малък бог. Ако у човека липсваше този образ, той не би могъл от видимото и ограниченото да премине с мисълта си към невидимото и неограниченото. Човек може да постигне богопознание толкова, колкото му е необходимо при тукашния земен живот. Разбира се, за него не е достатъчно само да желае да познае Бога. Има някои условия или изисквания, чието спазване е предпоставка за постигане на богопознание. Но това е друга тема. От своя страна, богопознанието не е самоцелно. В стремежа си да изгради вярно познание за Бога човек се ръководи от мисълта да определи и съответното отношение към Него. Последното, на свой ред, определя жизнения път на човека, който на базата на съответното богопознание възприема определени нравствени норми в личния, семейния и обществения живот. Лишеният или лишаващият се от такива норми няма задържащи го фактори. В това именно е главната заслуга на религията, че тя по пътя на богопознанието култивира и утвърждава доброто у човека и му дава духовно-нравствени сили да побеждава злото, демоничното у себе си. От такива духовно-нравствени сили се нуждае всеки човек, всяко общество. От тях особено силно се нуждае нашето общество днес. В тази насока и въпросът за богопознанието придобива своята важност и значение. Всеки истински учен знае, че Бог съществува. Животът ни отново е обгърнат от надеждата и вярата за по-добро и хубаво утре. А то неизменно е свързано с науката и с вярата. Именно учените са онези рационални умове, които обясняват живота и правят крачките към бъдещето, а вярата ни дава усещането за закрила и упование в Божията промисъл за всеки от нас.
Задължително ли е доказателство за смисъла на вярата и възможно ли е един учен да бъде вярващ? Според много хора всеки истински учен знае, че Бог съществува. Дали има преки доказателства е отделен въпрос, но това се усеща в естетиката на науката. Нещата са подредени така, че винаги са прекалено естетични - което все пак изобщо не е валидно като твърдение във всеки един случай. Велика мисъл на един от създателите на квантовата механика, Вернер Хайзенберг, гласи: „Първата глътка от чашата на природните науки прави човек атеист, но на дъното го очаква Бог“. Тази мисъл на немския нобелов лауреат от 1932 година е в основата на разбиранията и на много учени днес. А може би обществените нагласи (Свръх - Азът) през 30-те години на ХХ век не са позволили на Хайзенберг да се отрече напълно от Бога? Вярата в Бог и в науката не са противоречащи обяснения на света, а по-скоро се допълват, защото науката обяснява как се случват процесите, а Бог дава обяснения защо има Вселена. Това твърдение на някои изследователи също е доста проблематично - никъде в религиозната литература не се открива категоричен отговор на въпроса за причината за съществуването на света. Проблемът е че при всяко следващо научно откритие се налага цялата концепция за това как е устроен светът да се преосмисля радикално, а много често и да се гради от самото начало, като в този ред на мисли религията се оказва една доста неблагодарна дейност - поне за хората, които могат да мислят и да търсят смисъл в идеите и теориите. Бог е идеята за смисъла и целта на нещата, които науката обяснява. Противно на общото схващане, вероятността човек да е вярващ не се влияе от това дали той се занимава с научна дейност или не. Близо 60 % процента от нобеловите лауреати за наука от 1901 до 2000 година са били вярващи. След това обаче този процент рязко спада - защото науката и технологиите рязко напредват и хората бързо осъзнават колко са неадекватни религиите като представа за това как е устроен светът. Сред вярващите учени се срещат и много изявени имена - Макс Планк и Вернер Хайзенберг. „Противопоставянето между двете е фиктивно или изкуствено внушено, защото ако проследим началото на модерната наука от XVI век, част от нейните основоположници (Нютон, Декарт, Лайбниц, Паскал) също са били вярващи. Дори Нютон в своя труд „Математически основи на натурфилософията“ завършва изчисленията си и накрая казва, че от всичко, което е постановил, вижда, че този красив свят, изпълнен със слънцето, кометите, планетите, звездите, няма как да възникне в резултат на случайност, а е дело на един интелигентен разум, който той нарича Господ. Проблемът е че по времето на Нютон обществените нагласи са били още повече силно в полза на вярата в Бог и дори и толкова известен учен като него едва ли би дръзнал да се изправи срещу цялото общество; в същото време все още не е имало достатъчно количество натрупана теоритична база, която да обясни как точно е възникнал светът, Слънцето, планетите и звездите. В днешно време научните теории дават едни доста адекватни обяснения за това, като не е открит нито един факт, който да ги опровергае категорично. През отминалите векове учените са търсели закони във Вселената, защото са очаквали да има законодател. В много случаи дори може да се каже, че вярата в Бог е била като двигател на науката. Блез Паскал до средата на 20-те си години прави своите научни открития, а на 31 години преосмисля съществуването си и става силно набожен. Разбира се, едно от най-известните размишления в биографията на френския математик е така нареченият Облог на Паскал, който се изучавав повечето магистратури по философия. Паскал допуска две неща – да има Бог и да няма Бог. И казва, че ако Бог не съществува, няма значение дали сме вярвали в Него или не. Ако обаче има Бог, и ние не сме били вярващи, губим всичко. Ако сме вярвали в Него – печелим всичко. И в заключение допълва, че ако човек вярва в съществуването Му, той няма да изгуби нищо, чисто прагматично може само да спечели. Науката е за хора, които носят в себе си Божията искрица. Човек трябва да има доверие в науката, но не трябва да ѝ вярва сляпо - всъщност, скептичното и критичното мислене са едни от най-ценните способности на всеки учен. Науката представлява динамична система, която също може да има своите слаби моменти и нещо, което смятаме днес за истина, утре може да се окаже лъжа. Науката е човешка дейност и като такава изисква време. А на нас не ни остава нищо друго освен да отпиваме глътките живот от чашата, която е пред нас, с надеждата един ден да научим какво се намира на нейното дъно.
Интересна идея е възникнала в областта на квантовата физика - след спорове в продължение на векове остроумни физици най-накрая са решили да помирят последователите на религиите и науката. Според тяхната концепция Бог всъщност представлява сила - идея, която сама по себе си е доста разумна и обоснована от философска гледна точка, тъй като светът в крайна сметка се управлява именно от сили. На всичкото отгоре тази сила дори си има материален израз - елементарната частица Хикс - бозон, която е отговорна за задържането на протоните в атомното ядро. Тъй като протоните са с положителен електрически заряд, те се отблъскват един от друг и при липса на задържаща сила биха се разлетели в пространството; следователно е необходима сила на привличане, която да бъде с по-голяма стойност от електромагнитната сила на отблъскване. Именно тази сила се предава с помощта на въпросния Хикс - бозон, който всъщност представлява... бог. Крайно остроумно и идейно, но религиозните хора очевидно имат един доста примитивен начин на мислене и така и не са възприели тази концепция. На всичкото отгоре във Вселената са описани четири типа взаимодействия - гравитационни, слаби, електромагнитни и силни, като те са подредени според нарастване на стойността на тяхната сила. Оказва се че хикс - бозонът предава именно силните взаимодействия, които задържат протоните в ядрото, но... никоя религия не обръща внимание на този факт.
Съществуват обаче някои метафизични концепции, които оспорват самата идея за Бог, поне в същността му, представена от авраамовите религии, без никакви емпирични доказателства. Единствено логиката в много случаи е достатъчна, за да разруши цялата идея за абсолютния, всезнаещ и всемогъщ Бог. Така например Бог не би могъл да бъде всесилен. Ако за него няма нещо невъзможно, дали може да създаде камък, който да е толкова тежък, че самият той да не може да го вдигне? Ако може да създаде такъв камък, то има нещо, което Бог не може да направи - не може да вдигне тежестта. Ако не може да създаде подобен камък, отново има нещо невъзможно - самото създаване на камъка.
Изображение на двадесетдоларова банкнота - дори и върху парите има споменаване на Божието име. Въпреки че в САЩ има доста атеисти и в някои щати дори се носи наказателна отговорност за преподаване на креационизма в училищата, има и доста консервативни кръгове, които определено се застъпват за християнската религия. Такива хора са основно от Републиканската партия, от мъжки пол и с бял цвят на кожата. Връзката между Бог и финансовата система на света е крайно интересна и не е проучена в детайли от психолозите и философите. Принципно се смята че Бог е над такива ежедневни битовизми като пари и финансова система. Очевидно обаче не е съвсем така, тъй като повечето религии отделят време да установят някои правила за управлението на паричната система. Така например ислямът издава абсолютна забрана да се начислява лихва - и ако подобна забрана бъде постановена и от еврейската религия, дали ще остане дори и един вярващ евреин? Въпросът е чисто риторичен. Известни са ислямските облигации сукук, които изключват лихвите по всякакъв начин. Така например в случай че някой е вярващ мюсюлманин и иска да си купи апратамент на изплащане, но няма наличните средства, се обръща към ислямска банка. Банката купува апартамента и му го продава с надценка - търговия може, лихва не! Все пак да се има предвид че самият пророк Мохамед е бил търговец. И тъй като купувачът на недвижимия имот е беден, банката просто ги изчаква да изплати цената на имота - например на 120 равни вноски. Нека по-интелигентните посетители на нашия сайт преценят дали това всъщност не представлява десетгодишен ипотечен кредит? През мрачната епоха на Средновековието са се водели упорити спорове между два католически ордена - беден ли е бил Хистос или богат? Спорът се изостря до там, че орденът на Бенедиктинците започва да изработва статуи на Иисус, разпънат на кръста, на които той е... с висяща кесия с пари, вързана с колан за превръзката му. Христос изгонва търговците от храма, но това изобщо не представлява проблем за бенедиктинския орден; а и в Библията е записано че всеки вярващ следва да дава 10 % от своите доходи на свещениците - така че финансовите въпроси очевидно доста засягат всяка една религиозна институция.
Доста по-силно изразени са връзките между религиите и хумора. Някои нискоинтелигентни хора не допускат по никакъв начин който и да било да се присмива на вярата им - в мюсюлманския свят всякакви карикатури по темата за Аллах и пророка Мохамед бързо стават повод за насилие. Християнската религия възприема с чувство за хумор повечето опити за осмиване на вярата; при будистите и хиндуистите това дори е издигнато... в религиозен култ. Далай Лама е усмихнат на повечето свои снимки и това далеч не е случайно - източните религии принципно отричат тотално насилието и предпочитат смеха и радостта от живота.
Снимка на Тензин Гяцо - четиринадесетият Далай Лама. Той е духовен водач на Тибет и като визия и излъчване доста се различава от католическите и протестантските свещеници, а от източноправославните... още повече. Християнските свещенослужители гледат общо взето лошо и в по-голямата част от времето са намръщени. Будистите пък излъчват спокойствие и радост от живота. Възможно е всичко това да е едно доста добре прикрито лицемерие, но все пак е приятно да общуваш с весели и усмихнати хора.
Предприемачът Елън Мъск в ролята на Бог - предвид силното му его и постоянните му словоблудства пред инвестиционната общност, сравнението е доста удачно. Каква е разликата между хирурга и Господ? Господ не се мисли за хирург. Съществува и понятието Дървен Господ - бой със сопа или каквото дърво има под ръка. То е въведено в килийните училища в България през мрачната епоха на турското робство - когато подрастващите ученици започвали да беснеят, учителят - монах изваждал от килера съответното чепато дърво и им показвал Дървен Господ.
Господ е Ди Джей - популярен дискотечен хит от 90-те години на ХХ век. Темата за религиите и младежта също е доста интересна - тъй като процентът на вярващите млади хора спада драстично през последните 50 или дори 100 години, всяка една религия се опитва да използва креативни и оригинални концепции, за да привлича младите хора към храмовете. Виждаме Бог като един модерно облечен Ди Джей (Диско Жокер), който уверено миксира на пулта и същевремнно управлява процесите по света. Да, Бог би трябвало да е уверен Ди Джей - все пак създаването на качествен микс ще бъде детска игра за теб, когато си създал цялата Вселена. По цял свят се провеждат младежки католически и особено протестантски фестивали; дори и толкова закостеняла институция като източноправославната църква правят плахи опити да организират нещо подобно. Но, докато католическите и протестантските празници са изпълнени с живот, източноправославните са доста сухи и на моменти дори влизат в нравоучително - назидателен тон... което рязко отблъсква младежта. Принципно никой не обича да бъде поучаван и назидаван, а младите хора - най-малко от всички. Подобни артистични превъплъщения на Господ се възприемат като грозна ерес от източноправославните свещеници, докато католиците и протестантите реагират с умерено чувство за хумор. Будистите пък са най-широко скроени, както вече стана въпрос - те принципно приемат всичко с усмивка.