Думата информация произхожда от латински език. Означава сведение за всякакъв вид неща, предназначено за осведомяващи се или осведомявани лица. От философска гледна точка е трудно да се даде точно определение за информацията, затова се използват синоними - познание, сведение и други. За информация се приемат факти, изказвания, събития, които са се случили, изобщо всичко, което е установено по един точно определен начин, а не по друг. Според различни тълковни речници информацията представлява знание, придобито в резултат на изследване, (само)обучение или инструктаж от по-опитни лица или ментори. Също така информация би могло да означава определение, качество или характеристика, закодирана в съответния информационен носител - така например ДНК закодира различни характеристики на живите организми единствено чрез последователността на четири нуклеотида - тимин, аденозин, гуанин и урацил. В областта на информационните технологии понятията данни и информация са абсолютно тъждествени - което, разбира се, изисква да се даде адекватно определение за това какво представляват данните. В най-общия случай данните отново представляват сигнали или символи, запаметени върху информационния носител или обработвани от процесора, кешовата или оперативната памет. Използва се кабел, по който протича или не протича електрически ток - съответно има стойност 0 или 1. Принципите на обработка на информацията в цифров вид са описани по-подробно по-долу.
Интересно определение за истина дава германският философ Имануел Кант - според него истината е съгласуване на познанието с обекта му - т.е. една информация, която съответства на обекта си и дава достоверни сведения, се приема за истина, а такава, която не дава верни сведения - за лъжа. Според различни видове енциклопедии истината е вярно отражение на обективната действителност в съзнанието на човека. Учението за истината заема трайно място в теорията за информацията и познанието. В противоположност на идеализма материализмът приема съществуването на обективната истина - човешките знания имат съдържание (информация), което не зависи от съзнанието на субекта. Марксистко - ленинската философия създава научно, последователно и всестранно учение за истината, като го противопоставя на метафизичните схващания. Според него истината е винаги конкретна. Тя е относителна, доколкото не е безусловна и изчерпателна и подлежи на развитие, обогатяване и уточняване в процеса на приближаване към абсолютната истина, към пълно и всестранно опознаване на действителността. Но истината е винаги абсолютна в смисъл че е обективна. Критерий за истината е практиката - едно твърдение рано или късно се доказва на практика. Според религиите пък абсолютната истина си има име - Бог. От тук нататък споровете стават наистина безплодни и въпреки че никой от авторите на сайта не е марксист или ленинист, в общи линии поддържаме повече концепциите на материализма за истината и познанието.
Информацията представлява обективното свойство на материалните обекти и явления (процеси) да предизвикват многообразие от състояния, които могат да се предават на други обекти и да се запечатват в тяхната структура. Информацията е едно от общите свойства на материята като философско понятие. Информацията съществува във всеки материален обект като многообразие от неговите състояния и може да се създава, предава, променя, съхранява и унищожава. Информацията представлява налично, използваемо знание. Формите на информацията са текст, цифри, статистически таблици, рисунки, чертежи, карти, фотоснимки, видеоклипове (за разлика от снимките, които са статични, те са динамични изображения). Освен това информация могат да пренасят звукови, светлинни и радиосигнали, а също така образци и експонати. Средствата за информация са: непосредствен говор (най-старото средство, използва се от няколко десетки хиляди години, откакто съществува членоразделна реч), ръкописни или печатни материали и всякакъв вид публикации. През последните сто години информация е възможно да се предава чрез различни видове сигнали - телеграф, телефон, радио, телевизия, кино и най-вече чрез Интернет. Информация е възможно да се предава чрез изложби и ревюта.
Информацията е отражение на определени свойства на обектите и процесите в действителността - като това отражение може да бъде обективно или субективно. Освен това информацията представлява осведомяване като системна дейност за събиране, преработване и разпространение на сведения. По териториален принцип се различава териториално - вътрешна информация (отнасяща се до или предназначена към информиращата страна) и външна информация (отнасяща се до или предназначена за други страни). Тази класификация е валидна не само за държави, но и за всякакви други организации - общини, политически партии, религиозни секти или търговски компании и фирми. При компании, които се търгуват на фондовите борси, има строго определени правила за разгласяване на вътрешна информация и финансовите регулатори (в България - Комисията по финансов надзор) стават леко невротични при изтичане на вътрешна информация, тъй като това повлиява цената на акциите и един пазарен участник, който има вътрешна информация, за момента е в по-благоприятно положение спрямо друг, който няма такава. На теория финансовият регулатор би трябвало да се опитва да осигури равнопоставеност на пазарните участници, но на практика както всяка държавна институция е муден и тромав, поне докато на пазара не стане наистина напечено.
В областта на правото има някои факти и сведения, които по презумпция се приемат за истина - говори се за ноторно известен факт. Терминът ноторен има латински произод, както повечето правни и медицински термини - поради което и днес по време на следването по право и медицина се изучава латински език. Notorius означава именно такъв, който е общоизвестен и не се нуждае от доказателства. Групата Duran Duran дори има хитова песен с англоезичния вариант на термина като заглавие - Notorious. Ноторно известни факти са например че Слънцето изгрява от изток, че денонощието има 24 часа, че през деня е светло, а през нощта - тъмно и много други.
Във всички страни по света, а също и в общуването между хора и организации, информацията често съдържа неистини, полуистини, лъжи, клевети и чисти измислици - тогава информацията приема формата на дезинформация. Всички авторитарни или тоталитарни режими няма как да оцелеят дългосрочно без разпространението на голямо количество дезинформация - напоследък такива тактики носят названието хибридни атаки или хибридна война. Всички религии и политически идеологии постъпват по абсолютно същия начин, за да оцелят и да печелят последователи и привърженици - в противен случай много скоро придобиват само историческа стойност. Принципите на манипулация на малки или по-големи групи хора са сходни - внушават се страхове, по възможност ирационални, или се подсилват вече съществуващи такива, след което се предлагат решения - станете наши последователи, защото без нас сте загубени! С подобни похвати са дошли на власт най-зловещите диктатори в човешката история, много от тях - чрез държавен преврат, а някои дори чрез свободни избори. За да оцелее с течение на времето, една диктатура има нужда освен от разпространение на дезинформация от източник на финансиране и от мощен репресивен апарат, който бързо да поставя където е необходимо всички реални и потенциални критици на режима и инакомислещи. Религиите действат по сходен начин може би с изключение на будизма - в световната история това е религията, която най-малко е свързвана с насилие върху хората.
Съществуват различни методи за проверка на достоверността на една информация. Според Шерлок Холмс (литературен персонаж, най-известният герой на Артър Конан Дойл) е необходимо във всяка една ситуация да се разгледат всички възможности; когато елиминираш невъзможното, това, което остане, е истината, независимо колко невероятно звучи. Подходът на гениалния детектив е разумен и логичен, но в момента, в който две от възможностите са в предела на възможното, възниква проблем - коя от тях отговаря на истината? Това налага събирането на още и още информация, докато се достигне до същността на казуса - което и детективът прави в романите на автора.
Освен това е възможно от всяко едно твърдение да се изведат всички възможни следствия и ако се стигне до очевидно противоречие, то това твърдение няма как да бъде вярно. Така например през месец февруари 2020 година, точно преди пандемията от коронавирус, се появи един видеоклип, който показваше как в Китай полицията заварява врати на жилищни сгради. Това доведе до масова паника дори сред мислещи и разумни хора - и нас това ни чака? Дали обаче в Китай наистина са заварявали вратите на сградите или това е поредната фалшива новина, целяща да всява масови страхове? Да изведем възможните следствия. Ако входната врата на един блок е заварена или непроходима по каквато и да е причина, теоритично хората в сградата ще бъдат на топло и ще имат вода за пиене, тъй като енергоразпределителното дружество подава електроенергия, а местното ВиК - питейна вода. Възможно е някой да се отоплява на твърдо гориво или нафта, но негов си проблем, да не изпадаме в подробности... Какво се случва обаче с храната? След около три дни човек, който е оставен без храна, започва да изпитва вълчи глад. Възможно е властите да доставят храна например с хелокоптери, но да изчислим колко хеликоптера са необходими за доставка на храна на населението на един 30 - етажен блок, каквито са повечето в Китай, и колко блока има в радиус от около 200 метра - само погледнете снимка на жилищен квартал в Пекин! Подобно упражнение се оказва Мисията Невъзможна. Разбира се, преди да затворят входните врати, властите могат да предупредят хората какво ги чака и да ги накарат да се запасят с храна - теоритично дори за два месеца. Дали хранителните магазини имат възможност да осигурят доставки на подобни количества храна, е ясно - никоя верига не поддържа складова наличност, способна да изхрани населението за период от два месеца, но дори и това е въпрос на организация. Какво ще се случи обаче ако някой в сградата се разболее или дори при смъртен случай, ако входната врата е непроходима? Тук е очевидното противоречие и тук се крие отговорът на въпроса дали в Китай наистина са заварявали врати или това е чиста измислица. Дори и най-свирепият тоталитарен режим не може да си позволи хора да се разболяват и умират в домашни условия без достъп до медицинска помощ, а и дори без някой да изнася труповете. Подобна ситуация би била не просто хуманитарна катастрофа, а ад под небето.
В съдилищата и в следствията съществува един важен принцип - когато се установи че даващият показания лъже за едно нещо, автоматично се приема че лъже за всичко останало. Твърде спорно е доколко подобен подход е разумен, но се прилага често на практика. При воденето на следствия, повдигането на обвинения и осъждането или оправдаването на обвиняеми лица съдебната практика силно насърчава формирането на така нареченото вътрешно убеждение у съдията, следователя или прокурора. Това вътрешно убеждение не е нищо друго, освен интуиция - така нареченото шесто чувство. То не е нищо свръхестествено - според много психолози това са подсъзнателни асоциативни връзки на базата на предишен житейски опит и практиката показва че това чувство действително съществува. Така например статистически съдии с повече трудов стаж (около 40 и повече години) вземат съдебни решения, които се отменят в пъти по-рядко на следваща инстанция в сравнение с тези на младите им колеги. Възрастни прокурори внасят обвинителни актове в съда, които много по-често стигат до осъдителни присъди, отколкото при начинаещите им колеги и т.н. За българската съдебна система и особено за прокуратурата важат различни правила и тенденциите са от друг тип.
По тематичен принцип според обслужваните области на човешката дейност информацията се дели на научна (отнасяща се до природоматематическите, медицинските и обществените науки), научно - техническа (отнасяща се до техническите и биотехническите науки), техническа (отнасяща се до съществуващата техника) и икономическа информация (отнасяща се до стопанските науки и икономиката в различен мащаб). Организационните форми на информация в близкото минало са били печат (вестници, списания и особено информационният печат), електронни медии (радио, телевизия и различни медии, работещи в средата на Интернет), национални осведомителни агенции, както и функциониращи в национален и международен обхват институти, служби и центрове за научно - техническа информация. През последните няколко десетилетия информацията придобива все по-решаващо значение за успеха на всяко едно начинание - според множество икономисти, визионери, социолози и философи именно информацията е най-мощното оръжие на 21 век.
Мрежата е едновременно информационен рай и ад. Тя съдържа безкрайно богатство от висококачествена информация и неразривно свързан с нея непрестанен поток от разсейваща, невярна и манипулативна информация. Платформите, които контролират търсенето, са замислени и създадени в грях - концепцията на първородния грях на религиите е валидна с пълна сила и тук. Бизнес моделът на социалните мрежи и търсачките продава на търг нашия най-ценен и ограничен когнитивен ресурс - вниманието. Те отвличат вниманието ни, като го насочват към информация, която предизвиква любопитство, възмущение или гняв. Колкото повече успяват, толкова повече реклами могат да ни показват и толкова по-големи печалби се натрупват. Анализ от 2019 година на хаштагове в Twitter, заявки в Google и коментари в Reddit е установил че нарастващата конкуренция в тази посока води до по-кратки интервали на колективно внимание, което пък води до все по-ожесточена конкуренция за нашето внимание - порочен кръг. В този информационен ад хората имат нужда от стратегии, които помагат да си върнем поне малко автономията и ни предпазват от излишъците, капаните и смущенията на днешната икономика на вниманието.
Класическата стратегия е критично мислене - интелектуално дисциплиниран, самонасочващ се и изпълнен с усилия процес за идентифициране на валидната информация. Без съмнение тази способност е изключително важна, но дали е достатъчна в свят на изобилие от информация и бликащи източници на дезинформация? Отговорът е "не" поне по две причини: цифровият свят съдържа повече информация, отколкото световните библиотеки, взети заедно. Голяма част от нея идва от непроверени източници, при които липсват всякакви показатели за надеждност. Само критичното мислене би ни парализирало напълно, защото никога няма да имаме време да прочетем действително ценната информация, която старателно се опитваме да идентифицираме. Инвестирането на критично мислене в източници, които трябва на първо място да бъдат игнорирани, означава, че търговците на внимание са получили това, което са искали.
В неотдавнашна статия екип от учени (от областта на философията, науката за познанието и образованието) твърди че колкото се нуждаем от критично мислене, толкова се нуждаем и от критично игнориране. Критичното игнориране е способността да избираме какво да пренебрегнем и къде да инвестираме ограничения капацитет на внимание. То е нещо повече от това да не обръщаме внимание - става въпрос за създаване на здравословни навици и базова компетентност в цифровия свят. Без нея ще се удавим в море от информация, която в най-добрия случай е разсейваща, а в най-лошия - подвеждаща и вредна. Съществуват поне три стратегии за критично игнориране, като всяка реагира на различен тип вредна информация:
Самонапомняне - дава възможност на хората да бъдат "архитекти на избора", като проектират своята информационна среда така, че да работи най-добре за тях и по полезни начини. Можем например да премахнем разсейващи и "неустоими" известия. Или да им зададем конкретни часове, за да имаме повече време за концентрирана работа или общуване. И да ограничим и използването на личните ни данни за целенасочена реклама
Съпътстващо четене - това означава да потърсите информация за организацията или лицето зад даден сайт, преди да се потопите в съдържанието му. Първата стъпка е проверка за източника, т.е. да използвате силата на мрежата, за да проверявате мрежата
"Не хранете троловете" е стратегия към злонамерени потребители. Умишлените разпространители на дезинформация често отвличат вниманието на потребителя с измислени дебати. Евристиката съветва да избягвате дебати с тролове, след което да ги блокирате или развенчавате - като второто изисква доста повече усилия и упоритост от страна на здравомислещия потребител на Интернет, но в името на общественото благополучие тези усилия са оправдани. Обикновено след няколко логични въпроса злонамереният потребител изчезва, или, по-често, започва да пише несвързани лични нападки срещу този, който го развенчава. Нерядко се стига до комични ситуации. През последните няколко години се появиха така наречените сайтове - гъби - това са бързо създадени уеб-страници, които разпространяват фалшива информация в рамките на няколко дни, след което биват изтривани от издателите си.
Образователните усилия са от решаващо значение. Без компетентността да избираме къде да инвестираме ограниченото си внимание ние позволяваме на другите да поемат контрола над нашите очи и умове. Както проницателно отбелязва психологът Уилям Джеймс в началото на ХХ век: "Изкуството да бъдеш мъдър е изкуството да знаеш какво да пренебрегнеш." В областта на разузнаването информацията винаги е имала ключово значение от времето когато започват да се водят организирани военни действия, а това е от най-дълбока древност. Поради това разузнавателните служби нерядко не подбират средствата, които използват за да съберат необходимата им информация и жертването на няколко човешки живота е дребна формалност в ежедневната им работа. Това поставя редица морални и етични въпроси за размисъл.
В математиката и кибернетиката съществува така наречената теория на информацията, която се стреми да даде количествена храктеристика за съдържанието на дадено съобщение - с оглед на предаването му по някаква съобщителна система или запазването му в запаметяващо устройство. Понятието информация малко или много има вероятностен характер, като в цифровата епоха това е валидно все по-малко - стремежът е информацията да бъде максимално точна, но отклонения в някакъв процент винаги съществуват. Ако съобщението е предадено чрез някакъв код, който съдържа k брой знаци и вероятностите за тяхната поява са p1, p2, p3... pk, то количеството информация, което носи със себе си появата на един знак, се дефинира с израза H = -p1lg2p1 - p2lg2p2 - ...pklg2k. Изразът Н се нарича ентропия. Тя характеризира неопределеността на един случаен опит с k на брой възможни изхода и вероятности от 1 до стойността на k. От физична гледна точка ентропията е показател за наличието на безредие, хаос в една система - колкото е по-висока тя, толкова по-неподредена е една система. От лингвистична гледна точка ентропията е нещо, изключително интересно - тъй като азбуките не са нищо друго, освен код с k на брой символи, с нарастване на броя на буквите в една азбука е очевидно че ентропията нараства. Очевидно е че фонетичните азбуки, които имат само от порядъка на 25 - 35 знака, предават информацията с много по-малко неточности и двусмислици; японските азбуки катакана и хирагана имат от порядъка на 45 - 50 знака, но те на практика не обозначават звуци, а комбинация от звуци (срички), така че и при тях трудно се получават двусмислици и неточности. По коренно различен начин стои предаването на информация при китайската йероглифна азбука - дори и в най-опростения си вариант тя съдържа 8600 знака, а във всички китайски текстове от основаването на държавата до наши дни се съдържат близо 50 000 символа.
Съществуват единични кодове - само цифрата едно например. Те обаче не могат да служат за предаване на информация, тъй като единственият символ няма вариации. Третична система е Морзовата азбука - при нея има три възможни символа, а именно тире, точка и интервал. При двоичните кодове пък съществуват само два символа - 0 и 1, съответно две състояния - липса и наличие, или протичащ или непротичащ ток по кабел. Поради това те се оказват удобни за електронното предаване на и съхраняване на информация, поради което почти всички съвременни изчислителни машиниизползват именно двоичен код. Възниква въпросът как може големи количества информация да се съхраняват само с помощта на два символа? Отговорът е в поредицата от символи - първите изчислителни машини използваха поредици от 8 символа, 0 и 1, съответно работеха с осем бита. Такъв беше култовият Правец 82 и Правец 8М. Скоро след това, през 1984 година, започва производството на Правец 16 - компютър с 16 - битова архитектура, който използва 16 успоредни кабела (образно казано) при обработката на информацията, по които кабели протича или не протича ток. Някъде по това време се въведе понятието байт - един байт съдържа осем бита, т.е. 16-битовата архитектура съдържаше два байта. През 90-те години на ХХ век се появяват първите компютри с 32-битова архитектура - първата операционна система, която поддържа 32 бита, е Windows 95. Именно благодарение на нея компанията Майкрософт успя да придобие световна известност, а единият от нейните основатели Бил Гейтс дълго време беше най-богатият човек в света. В началото на XXI век вече имаше и 64-битови комютри. Разликата в изчислителната мощност е доста голяма - при 32 - битовите процесори и операционни системи има 232 възможни адреса (или знака, или състояния) - 4 294 967 296 броя. При 64 бита възможните адреси са 264 - 18 446 744 073 709 551 616. В бъдеще вероятно ще бъдат конструирани и компютри, работещи със 128-битови процесори, но според много ентусиасти в областта на информационните технологии е възможно това никога да не се случи. Причина за това е огромната оперативна памет, която може да адресира един 128-битов процесор - това е един обем, който се доближава до всички данни, налични на планетата Земя. Човечеството е възможно никога да не може да генерира толкова голям обем информация, който да има нужда да се обработва от 128-битови компютри.
Според различни изследователи на бизнес стратегиите натрупването на голямо количество информация е от полза дори за креативността. Всеки, който си е поставил някаква цел, трябва да използва изпитаните си методи и стъпки, които си е набелязал, за да стигне до целта си, както и знанията, които е натрупал в бизнеса, за да се справи с непредвидените ситуации, които ще възникнат неизбежно. Понякога това се получава по начин, който не е предвиден предварително. Това се нарича импровизация. Тя не е заместител на планирането, а по-скоро инструмент, който трябва да се използва в ситуации, в които сме неподготвени. Парадоксът на импровизацията е че колкото по-подготвени и компетентни сте, толкова по-креативни и непредсказуеми можете д абъдете. Колкото по-голяма е подготовката на един човек, толкова по-лесно той може да се откаже от контрола. При натрупване на достъчно знания, е напълно възможно да се измисли нещо напълно ново; импровизацията обаче е подходяща далеч не за всеки проект - трябва да се балансират рисковете. В областта на медицината и стоматологията импровизациите са не особено желани, въпреки че именно чрез тях са измислени не един и два иновативни лечебни метода - като например винтовите импланти. Във всички области на човешкото познание се наблюдава важна тенденция - всички изобретатели създават най-голям брой иновации и рационализации към края на своята кариера, когато са натрупали достатъчно теоритична база (информация), а също и практически опит - в медицината това се нарича клиничен опит. Остава загадка как оръжейният конструктор Михаил Калашников създава АК-47 на възраст от 19 години и освен всичко не изобретява нищо повече до края на живота си - според различни конспиративни теории той просто е откраднал разработките на оръжейния конструктор Хуго Шмайзер.
Импровизираният ход може да добави онова качество на изненада, което кара клиентите ви да искат още и още, а в един момент дори може да се окаже спасение за бизнеса. Редовното използване на тези елементи на импровизация ще ви помогне да достигнете до особеното състояние на майндфулнес - концентрация, фокусиране и избистряне на ума. Това състояние позволява да повишите емоционалния си интелект, а това води до интуитивни прозрения и творчески пробиви. Приложението на практика на идеята за импровизациите в бизнеса превръща ръководителя от лидер, който реагира, а не в лидер, който контролира. Твърде често хората смятат че лидерът трябва да знае всичко и да казва на всички какво да правят. Великият лидер, който е иновативен и винаги гледа в бъдещето, знае че понякога работата му е да задава правилнтие въпроси, а не да има всички отговори. Той оставя място за импровизации. Когато импровизирате, стига да разполагате с базисните данни, вие всъщност си отваряте път за въвеждане на иновации и за ускоряване на хода на събитията. Според професор Боб Кулан в бизнеса импровизацията означава реагиране, фокусиране и присъствие в момента на най-високо ниво. Живеем във време на постоянни промени и несигурност. Способността да реагираме е необходима за намирането на решения, които да отговарят на изискванията на пазара.
Всяка информация, която ни се изплъзва, е препятствие по пътя към съвършенството - това е сентенция, изказана от Дейв Егърс, но е напълно вярна и нашият екип е съгласен на 100 % с автора. Поради това доста по-големи компании в света вече изграждат свой софутер за така наречения медиен мониторинг - непрекъснато сканиране на цялото налично медийно съдържание за статии и съобщения, които биха представлявали потенциален интерес. Подобен мониторинг има крайно позитивен ефект за развитието на компанията в случай че проучва специализирани научни издания - технически, медицински, такива от областта на строителната и химическата индустрия и т.н. Употребата на изкуствен интелект в случая е от решаващо значение - изкуственият интелект анализира съдържанието и за секунди насочва човешкия ум към точно тази информация, която би представлявала интерес. В случай че това трябва да се извърши от хора, една компания би трябвало да назначи хиляди служители на пълен работен ден, които през цялото време да четат статии. В областта на дипломацията медийният мониторинг също е от голяма полза - така бързо може да се проучи каква е обществената нагласа към едно правителство преди посещението на високопоставени лица в чужда държава. Напоследък това може да се извършва дори в реално време, което представлява още по-голямо улеснение. В България лидер в областта на медийния мониторинг е компанията Сенсика.
Според различни теории за информацията за финансовите кризи винаги са виновни банкерите, а за автомобилните катастрофи никога не е виновна автоиндустрията. Хората проявяват различни когнитивни и емоционални психологически склонности в ежедневието си, както и при вземане на икономически и финансови решения. Това почти винаги се извършва в условията на риск и неопределеност. Една от тези склонности е когнитивният дисонанс - психологическо явление, при което новополучената информация влиза в конфликт с предварително съществуващи разбирания. Когато се появи такъв конфликт, хората най-често усещат психологически диксомфорт - срам, вина, чувство за непригодност към ситуацията и т.н. Това е предизвикано от неправилно решение, неправилна покупка или неуспешна инвестиция. След настъпване на периода на дискомфорт хората правят важни рационализации, за да синхронизират отново когнициите си и да възвърнат и поддържат психологическата си стабилност. Много рядко хората си признават (а още по-рядко пред други хора) че са направили грешен избор или са взели грешно решение. Те модифицират поведението си (когнициите) с цел отново да постигнат душевна хармония. В същото време хората систематично се опитват да се оправдават пред самите себе си и да обясняват своите решения - така те търсят външни причини за постъпките си и за направените от тях самите грешки. Този модел на поведение е психологически много по-лесен, отколкото признаването на собствената грешка и нейното осмисляне и избягване в бъдещето. Поради това поведенческите финанси и повденческата икономика твърдят че хората са не просто ирационални, а по-скоро системно ирационални. Някои по-праволинейни психолози казват че ирационалните хора са просто глупави.
Така например по време на световната финансова криза от 2008 година огромна част от хората обвиняваха банкерите - те бяха обявени за причина за личните и корпоративнтие фалити. Това беше моделът на поведение за справяне с душевния дискомфорт. По този начин голям брой индивиди се опитаха да преодолеят когнитивния дисонанс от загубата на пари, жилище, сигурност, работа, бизнес и семейство. Вместо да направят внимателен анализ и да установят кои са били техните собствени грешни бизнес и финансови решения, довели до загубите, хората започнаха да търсят някой външен виновник за кризата. Интересното в случая е че непризнаването на собствената вина спира до обвинение към банкерите за собствените им големи бонуси и заплати, а не се разпространява към производителите на автомобили и смартфони например. Според СЗО в автомобилни катастрофи загиват около 1 300 000 души всяка година - но въпреки това банкерите, а не автомобилните производители са лоши. Повечето компании, които произвеждат автомобили, имат една маса от изключително лоялни фенове - на BMW, Мерцедес, на италианските автомобили и дори на Москвич. Докато никой не е виждал клуб на почитателите на Morgan Stanley, Goldmann Sachs или Meryll Lynch например - въпреки че и автомобилните производители, и инвестиционните банки са търговски компании, които предлагат на пазара комерсиален продукт. Защо това е така?
Причините са дълбоко психологически. От една страна, автомобилът е нещо атрактивно и дори секси - дори Елън Мъск е решил моделите на Tesla да се наричат с по една буква, като подредените една след друга букви да образуват думата Sexy. От друга страна инвестиционното и особено търговското банкиране са една скучна счетоводна дейност, от която малко хора разбират - а от коли разбира всеки индивид, особено ако е от мъжки пол. Хората вземат кредити, за да придобиват вещи и услуги и в тази ситуация ролята на банкерите е вторична - те само обслужват техните желания. Тогава в тази ситуация кой е по-виновен за финансовата криза? Истината е че всеки от нас е виновен поради липса на финансова култура и непознаване на поведенческите финанси, а не банкерите, евреите, американците, циганите и особено германците (по отношение на шестия фалит на гърците). По-сложното е че парите вече не са само средство с три функции - средство за разплащане, средство за съхраняване на стойност (спестяване) и средство за стопански разчети (средство за измерване на стойността). В много случаи парите се превръщат в цел - т.е. в след - пари. Много от популистите в икономическата и политическата теория обвиняват пазарната икономика за бедите на хората и неравноправието по отношение на разпределението на богатството. Всички те обаче предлагат едно и също - да се изземва стойност от богатите и да се дава на бедните или дериват от това действие - прогресивен данък. Заиграването с данъците се прави и преправя в целия свят - без да се разбира че някои от нас не желаят да учат и работят толкова много и следователно са по-ирационални от останалите. Едновременно с това популистите и комунистите задължително говорят със завист и злоба за този, който притежава Bugatti Veyron например. Въпреки че това притежание не е задължително условие за щастие - не всеки, който има такъв автомобил, е щастлив, и не всеки, който е щастлив, има такъв автомобил, възможно е дори да не притежава автомобил.
За съжаление за много хора парите се превръщат в цел сами по себе си. Първоначалната дематериализация на парите е началното на откъсването на парите от тяхната стойност. Преди началото на световната финансова криза общата стойност на финансовите активи (акции, публичен и частен дълг и банкови депозити) беше равна на 178 трилиона долара, докато в същото време общата номинална стойност на отворените сделки с деривати беше 598 трилиона долара - или около 3 пъти повече от реално съществуващите активи. Медицината и изкуственият интелект скоро ще постигнат удължаване на живота на хората с около 30 - 50 години. Тогава парите няма да бъдат измерител на богатство в смисъла на VW Golf в сравнение с Bugatti Veyron; проблемът ще бъде в това че богатите ще живеят до 120 и повече години, а бедните - около 65 - 70 години. Това ще бъде истинското предизвикателство за пазарната икономика и демокрацията на развитите общества спрямо развиващите се и по-бедните такива. Дали именно по този начин парите няма да се првърнат в цел и след пари - т.е. в нещо, което позволява да се купи друго нещо, което не се продава срещу пари? И това е един от екзистенциалните въпроси на човечеството и истинското неравенство, който неминуемо ще се появи. Но това разсъждение е все още далеч от анархо - популистките изблици, които подтикват хората сега и веднага да вземат от богатите - защо не с кръв и насилие?
Тъй като информацията е много пряко свързана с хакерите и техния начин на мислене и работа, в тази секция на нашите уеб-страници ще се спрем по-подробно темата за хакерските атаки. Известно е че думата хакер се използва в публичното пространство основно в значението на човек, който действа извън закона, има познания на експертно ниво за компютрите и компютърните мрежи, може да прониква в добре охранявани системи и да влияе на работата им. Широката общественост смята че хакерите се занимават с противозаконни дейности, но въпреки това историята показва че те в много случаи имат похвален принос за развитието на информационната епоха. Нещо повече, хакерската субкултура е проводник на основни идеи на контракултурното движение от 60-те години на ХХ век в САЩ, което по това време обединява идеалите на много млади хора за по-добър свят. В общи линии хакерите се оказват бунтари и антисистемни играчи, които в много случаи дори успяват да променят света към по-добро. Историята на хакерската субкултура дължи много на културното наследство на американските академични центрове за развитие на компютърни изследвания и изкуствен интелект. Такива центрове са създадени в края на 50-те години на ХХ век с финансиране от Министерството на отбраната на САЩ в големи университети като Масачузетския технологичен институт, Харвард, Станфорд и други. Различни министерства отпускат финансиране за технологични проекти и изследвания, като това бързо привлича талантливи и интелигентни млади хора. Сред тях са първите хакери. Освен това Станфорд се намира в район, който е център на контракултурното движение през 1960-те години. През този размирен период в Сан Франциско и в днешната Силициева долина се развива хипи-движението и започва бунтът на новите леви. Съчетанието на технологично ориентирани университетски центрове с бохемството на контракултурата е ключов фактор, който формира културата на компютърните хакери. Носители на хакерската субкултура стават студенти, някои от които изобщо не завършват - като например Бил Гейтс. Консолидирането на тази култура се дължи на поредица от постижения на хакерството, които водят развитието на дигиталната епоха до това, което познаваме днес. Първо важно постижение е създаването на персонален компютър от Стив Возниак и неговото успешно налагане като комерсиален продукт от Стив Джобс. Първоначалната идея е била всеко момче да има компютърно устройство, с което да си играе, но това бързо води до компютърна революция за всички. Съществуването на персоналния компютър става етап от развитието на съвременната дигитална епоха. Големите мейнфрейм компютри са били прекалено скъпи и трудни за подръжка; освен това технологията за споделяне на времето (един компютър за няколко потребителя едновременно) не е била достатъчно удобно решение за младежкия ентусиазъм. Персоналният компютър отваря неограничени възможности за експерименти и самообучение в новата технология.
Хакерите с изразени инженерни наклонности като Стив Возниак, които експериментират със създаването на технически устройства могат да се разглеждат като представители на хардуеърните хакери. По време на създаването му (никой освен някои избрани ентусиасти с технически познания и интереси) не е могъл да ползва компютъра на Стив Возниак и Стив Джобс. В това няма нищо учудващо, тъй като гениите често или почти винаги са особняци (чешити на разговорен език), интроверти и откровени социопати. Второто постижение, което същевремeнно помага за консолидиране на хакерската общност, е разработването на софтуер, който да работи на тези компютри и да ги направи по-достъпни и полезни. Хакерите имат сериозен принос за развитието на програмните езици оттогава до днес. Първоначално се развиват езици като LISP (създаден през 1958 година) и BASIC (1964). Във времето ентусиастите, които се увличат от писането на код, оформят групата на софтуерните хакери. Те създават различни полезни приложения - електронната поща, протокола за обмен на файлове TCP/IP, хиперлинка (основата на Световната мрежа), Visiculk (предшественик на Excel) и много други.
Третото постижение на хакерството, което помага за консолидиране на хакерската общност е установяването на общ код за поведение – така наречената хакерска етика. Тя е спонтанен резултат от дейността, навиците и разбиранията на хакерите, който е обобщен и описан от журналиста С. Леви през 1984 година - аналогията с едноименния роман на Джордж Оруел е може би уместна в случая. Хакерската етика служи и като отправна точка, която определя идеите на хакера. Нейните първоначални принципи са следните:
Достъпът до компютри – и всичко, което може да те научи на нещо относно начина, по който работи светът – трябва да бъде неограничен и пълен
Винаги се придържай към правилото „учене чрез правене”
Цялата информация трябва да бъде свободна и безплатна - включително и софтуерът. Остава открит въпросът кой ще се заплаща труда на хората, които създават софтуер и събират и систематизират информацията?
Недоверие към авторитета – промотиране на децентрализацията
Компютрите могат да направят живота по-добър
Хакерите трябва да бъдат оценявани по уменията им, а не по съмнителни критерии като научни степени, възраст, раса или позиция
Можеш да създаваш изкуство и красота на компютъра.
Според Леви, тези, които се придържат към всички основни принципи на хакерската етика, се възприемат като бели хакери. Тези, които не спазват принципите на кода за поведение, се наричат черни хакери. В същия смисъл се употребяват и названията бели шапки и черни шапки. Белите хакери създават решения за проблемите на хакерската общност, а черните рушат постигнатото, като създават зловредни програми, които могат да унищожават продуктите на труда на други хора. Оттук произлиза и названието чупещи хакери или crackers. През призмата на хакерската етика се оформят полюсите на добрите и лошите, като много често названието хакер остава само за първите. Произходът на хакерството от контракултурата от една страна и от университетските кампуси от друга влияе на формирането на изброените етически принципи. Някои от тях остават непроменени във времето и се вливат в мейнстрийм културата, като своеобразно наследство от културната революция, трансформирано в дигитална форма.
Обединяващата сила на идеите се проявява изключително убедително през 90-те години, когато в рамките на хакерската субкултура се утвърждава Общността на отворения код. Това става при създаване на операционната система Линукс с доброволния труд на хиляди хакери. Написването на Линукс през 1990-те години е четвърто постижение на хакерите, което дава рещаваща подкрепа за Движението за отворен код и свободен софтуеър от 1980-те. Споделянето на кода позволява на хакерите да ползват готови решения като налично знание за своите собствени решения и иновации и допълнително стимулира разрастването на хакерската общност. Свободният софтуер става концепция за безплатно разпространение на софтуера, така че всеки да има достъп до него и може да го ползва – което отваря пътя към персоналния компютър за масовия потребител. Това също стимулира разрастването на днешните хакерски общности. Движението за отворен код и свободен софтуер има важни икономически и социални измерения, които все още са в процес на развитие. Хакерската субкултура и отвореният код пренаписват доста правила в икономиката и значително променят практиките за защита на интелектуалната собственост с лицензи като ГНУ, Криейтив Комънс и други. Създават се колаборативни проекти, около които се изграждат силни общности и се утвърждават множество лицензи на отворения код. Въпреки предизвикателствата на пазарната икономика, практиките на отворения код все още се ползват с кредит на доверие, който подкрепя нови колаборативни проекти. Не на последно място, обединяваща идея на хакерството е тази за създаване на нов по-хуманен свят - съществува дори Декларация за независимостта на киберпространството. Първите хакери са били анархисти, левичари, либертарианци – деца на контракултурата, изправени срещу статуквото като стил на живот (неформалност и бохемство) или като готовност за участие в про-демократични политически събития.
През 1990-те години отчетливо се оформят хакерски групи от така наречените хактивисти. Те започват да се включват активно в политически действия като организират виртуални аналози на физически протести и стачки предимно чрез DDoS атаки към правителствени и корпоративни сайтове. Те са много активни в края на 90-те и първото десетиление на XXI век и взимат участие в събития като войната в Косово, протести на движението „Окупирай Уолстрийт”, протестите в Египет през 2011 година и доста други. Активизмът на хакерите става причина за въвеждането на нови термини - хактивизъм, синтез между две други думи, който веднага се асоциира с езика Новговор от романа "1984" на Джордж Оруел. Хактивизмът днес се разраства благодарение на достъпни за всички дигитални инструменти (социални мрежи) и отстояващото гражданство е основна концепция за политическо действие в дигиталното общество. Защо на фона на всички приноси, които има хакерската субкултура към създаване на дигиталното общество днес, хакерството все още се смята за нещо негативно? Вероятно част от отговора е че през годините, с развитие на компютърните технологии и Интернет, възможностите за извършване на компютърни престъпления нарастват. Онлайн търговията, банковата информация, онлайн комуникацията и електронните правителства стават източник на доходи (пряко или косвено), които прехвърлят престъпността от физическия във виртуалния свят.
Престъпниците в дигиталната епоха също имат хакерски умения. Медиите са прословути с любовта си към лошите новини. Логично е с развитието на Интернет, в медийното пространство думата хакер да се обвърже изключително с нелегалното проникване в компютърни мрежи и системи, кражбите на номера на кредитни карти, кражбите на данни, източването на сметки и др. Това причината за негативното отношение на обществото към хакера. Медиите дълги години не правят разлика между хакер и престъпник и популяризират употреба на думата, с която много хакери не са съгласни. Въпреки че днес огромна част от информацията е достъпна и свободна, историята на хакерската субкултура не е достатъчно позната и не представлява предмет на особен академичен интерес. Тя също не се възприема като свързана с мейнстрийм културата, което е парадоксално предвид приноса ѝ в нейното оформяне. Днес идеята за хакерството все още страда от суеверия за свръхспособности и митове за екшънгерои.
Етичният хакер е специалист по киберсигурност, чиято задача е да идентифицира и поправи слабости в киберзащитата на компютри и компютърни мрежи. Използването на това понятие има няколко позитивни и няколко проблемни страни. Въвеждането на израза „етично хакерство” противодейства на негативния образ на хакера. То цели да представи хакерството като конструктивна дейност, която по никакъв начин не нарушава закона и служи на компаниите и правителствата да подобрят сигурността на системите си. Етичното хакерство е относително нова концепция, употребявана еднонозначно с тази за белия хакер или в смисъл на наследник на белите хакери. Етичното хакерство се учи. Това е много положителна стъпка към разбирането за хакера, защото отхвърля сянката на гениалността или изключителността от него, както и всякакви митологеми. Етичното хакерство като концепция е демократично и показва, че всеки може да учи и да стане изключителен професионалист. Етичното хакерство донякъде дори пренася хакерството в мейнстрийм културата. То ясно заявява, че хакерът не е престъпник, а човек, необходим на обществото. Поради недостиг на ИТ специалисти днес дори има обучителни курсове за етични хакери.
Предвид факта, че в учебниците или курсовете по етично хакерство много често не става дума за етика, думата „етичен” е доста подвеждащ момент. Нещо повече, практически употребата му показва проблеми не само по отношение на закона, но и на морала. През последните няколко години обект на хакерски атаки в България са частни компании и държавни институции. Сред тях са сайтът на Търговския регистър, Министерството на образованието и Националната агенция за приходите. Хакерска атака, която има последствия за стотици хиляди хора, е атаката срещу НАП през юни 2019 година. Обвиняем по следствието стана частна компания за киберсигурност, в която според собствениците работят именно етични хакери. В хода на разследването свидетели твърдят че действието на обвиняваната компания се вписва в нейния бизнес модел, а няколко частни фирми, които са били обект на неоторизирано влизане в системите им потвърждават, че то е било последвано от предложение за подобряване на защитата. Известно е също, че компанията е продавала за големи суми информация от хакнатите бази данни. Тоест в действията си етичните хакери от частната охранителна компания не показват етични съображения, а финансови мотиви и действат като кракери. Това не накърнява техните професионални умения, но създава проблем с определението етичен. Кибератаката срещу НАП е добър повод за някои разсъждения в стила на покойния професор Вучков. Етичният хакер владее инструментите и похватите на злонамерения хакер и тествайки защитата на набелязаната цел, той всъщност извършва хакерска атака. Етичните хакери са етични само при определено условие - когато хакерската атака следва, а не предшества юридическото съгласие на собствениците на компютъра, мрежата или компютърната системата да бъдат подложени на хакерска атака. Така названието етичен хакер няма за цел да описва моралните качества на киберспециалиста. То описва юридическите правила на професия, в която няма ясни морални ангажименти. За разлика от първоначалните хакери, които са единствено хора с повече свободно време, етичните хакери служат на целите на институции или частни компании. Свободата е характеристика на дейността на хакера, която в съвременните опити да се определи един киберспециалист като етичен хакер се пренебрегва. Ако етичният хакер служи на своето правителство, това не означава, че действията му са морални, а може дори да не са законни. Малко са тези като Едуард Сноудън, които от етични съображения ще захвърлят блестяща кариера, за да изобличат незаконни действия на своя работодател. От друга страна, всяко етическо действие се тълкува с оглед на предварително изградена рамка за цел и смисъл на живота, без да поставя под въпрос рамката. Радикалните ислямисти също имат морални основания да работят като етични хакери за своя Ислямска държава. Не на последно място, етичен е твърде противоречиво определение дори за оригиналния хакер. Исторически той е наследник на политическия и ценностен бунт на новите леви и хипитата, тоест на опита за релативизация и либерализиране на ценностите. Либертарианската или анархистична ориентация на много от първите хакери съвсем не се съгласува със служба за традиционния морал, държавата и закона.
През първите три десетилетия от развитието на хакерската субкултура (1960-1990) хакерите са действали като откриватели, изобретатели, социални иноватори, бунтари, а някои от тях и мечтатели за по-добър свят. Случаят с НАП, както и много други, показват твърде голямата лекота, с която днес хакер се използва за всеки финансово-мотивиран извършител на киберпрестъпление. С оглед на приносите на конструктивното хакерство към дигиталната епоха, е нужен много консерватизъм в употребата на думата хакер. Безспорно балансът между хакерството и законността винаги е бил крехък, но хакерската етика има набор от принципи и практики, създаващи определен ценностен контекст за изграждане на хакера, включващ разбиране за историята на хакерите, техните институции и практики като общност.
Може ли етичният хакер да се разглежда поне като наследник на белия хакер? Белият хакер е етическо определение в духа на хакерската етика. Идеята за етичния хакер е опит да се копира това определение, като проблемът е, че то се прилага в исторически нова среда. Хакерската субкултура се е превърнала в мейнстрийм култура. Гаражът – в транснационална компания. Хобито на хакерите вече е най-популярната професия в дигитализираните общества. Белият хакер е свободен, етичният хакер е наемник. Не е невъзможно етичният хакер да бъде наследник на белия хакер - просто не всеки, който работи като етичен хакер по подразбиране е бял и хакер. С оглед на противоречията около понятието етичен хакер е добре да се говори етически неутрално за личността и професията и да се оценява само качеството на действието. Тоест изразът „ethical hacking”, етично хакване, работи далеч по-добре от „ethical hacker”, етически хакер. Понятието етично хакерство набира популярност в момента, но е подвеждащо название с много потенциални противоречия – и етически, и юридически. Извън митологемата за съществуването на етичен хакер, за професионалиста е най-правилно да се говори отвъд доброто и злото, като се нарича „penetration tester” на английски, или „специалист по киберсигурност” на български. Използват се и още някои цветове (освен черното и бялото) за обозначаване на харкатера и начина на действие на различните видове хакери - точно в духа на филма "Петдесет нюанса сиво". Сиви хакери са тези, които не причиняват вреда, но се забавляват да хакват нелегално различни системи. Това е статистически най-популярната и общо-взето безвредна форма хакерски атаки. Червените хакери са описвани като любители на чувствителна и секретна информация. Сините хакери са асоциирани с Майкрософт. Зелените хакери са новобранци в процес на натрупване на опит.